Трети конкурс за Съвременен любовен роман
Полъх за промяна

Люба Добрева: Обетът

Яна Мицева

Откъси от книгата

Люба седеше на верандата на Шадо, очарована от промяната в приказния пейзаж.

Стотици миниатюрни кълбенца светлина, досущ като светулки, кръжаха около къщите и покрай пътеките вместо градинско осветление. Повечето бяха хаотично пръснати, но на места светлинките се бяха подредили като празнични гирлянди.

Люба възкликна прехласната от гледката:

— Тук е фантастично.

Шадо ѝ се усмихна и подпря лакти на парапета до нея.

— Моят малък рай. Помниш ли какво беше когато купих мястото? Развалини обрасли с диви къпини.

Люба кимна и се обърна към вещицата.

— Благодаря ти, Лили! Чувствам се толкова лека и спокойна.

Русата жена я изгледа смаяно.

— От години никой не ме е наричал с рожденото ми име. Дори Марта. Никой в племето не познава Лили. Тя умря толкова отдавна, че нищо от нея не остана. – Шадо наведе глава към Люба и заговорнически прошепна смеейки се. – Но ми харесва, че споменаваш мъртвите с добро.

Хвана я под ръка и я поведе през градината пред къщата.

— Хайде да отидем на плажа. Празникът е в разгара си! Едно от моите момчета завърши обучението си и стана майстор магьосник. Сега ще може да обучава и други в занаята.

Люба се възхити от радостта, с която Шадо сподели новината. Беше свалила защитите си и в момента усещаше с пълна сила емоциите на всички хора в района.

Радостта и веселието бликаха и я изпълваха с приятен трепет.

— Не, Шадо. Аз съм чужда, това си е вашето празненство.

Шадо се спря извъртайки се към нея, гледайки я с почуда.

— Ти - чужда? Приятелка си на сестра ми, няма как да си чужда. А и какво ще правиш, ако не дойдеш с мен? Ще се прибереш за да се самосъжаляваш? – вещицата размаха пръст. – Не, не давам. Нали каза, че ти е леко на душата. Покажи го, затвърди го. Всеки има нужда от празници. Ела да поговориш с хора, да потанцуваш, а и да се порадваш на така любимото море. Стига се кри, Любе!

Хвана я отново под ръка и я поведе по пътеката, която водеше към морето. Люба не се възпротиви. Определено имаше нужда от разнообразие.

Стръмната тясна пътека ги изведе на каменист плаж ограден в приятно заливче. Щом стъпи на пясъка Люба се оживи. Вдъхна с пълни гърди опияняващия аромат на море и огледа празненството. В средата на плажа гореше буен огън, по-висок от нея.

Около него вместо пейки, бяха наредени дълги дървени трупи с обелена кора. По тях бяха насядали групички по няколко души. В ляво имаше изнесени маси отрупани с храна и напитки. На подиум от дясно близо до пътеката захласнато свиреха музиканти.

Люба не беше свикнала да вижда обичайно пустия плаж пълен с хора. Лесно разпознаваше членовете на племето – носеха специфичните си пъстри дрехи, но имаше и много външни като нея. И тук беше пълно с малките кълбенца подредени в сложни фигури – най-често спирали. Заедно с огъня огряваха цялото пространство с магичната си светлина.

— Ето го и виновника! – Шадо посочи с ръка мъж на около двадесет и пет години, окичен с гирлянди от цветя насред шумна групичка близо до огъня. – Отивам да го поздравя за успеха. А ти не стой тук като статуя.

Вещицата пусна ръката ѝ и се затича радостно напред. Червените ѝ поли се вееха назад като криле.

Люба се събу, щастлива да усети хладния пясък под босите си стъпала. Бръкна в джоба на сакото си за да провери за пореден път дали няма обаждане или съобщение от Бека. Нищо. Пълно мълчание. Можеше само да се надява, че приятелката ѝ е добре.

Знаеше, че дори да опита да се свърже с нея, няма да се получи. Така че прибра телефона обратно. Точно в момента най-доброто, което можеше да направи, е да последва съвета на Шадо и да се позабавлява.

Взе бутилка вода и една праскова от една от масите и седна на пясъка близо до водата. Морето беше спокойно, вълните се плискаха съвсем тихо, заглушавани от веселата врява зад гърба ѝ.

Спокойствието се разливаше по цялото ѝ тяло. Чувстваше душата си лека като перо след това, което направиха с Шадо. Надяваше се усещането да се задържи и кошмарите и тревогата да си отидат завинаги.

Шадо скоро се присъедини отново към нея. Изпъна крака на пясъка и заразказва весело за живота в племето. Люба слушаше, потопена в обстановката. Накрая толкова се беше отнесла, че не усети кога Шадо е спряла да говори и я изучава с преценяващия си поглед. Шевиците татуирани върху ръцете на вещицата сияеха в червено.

— Животът никак не е милостив към теб, Любе! – Шадо поклати глава отмествайки поглед към водата. – Дано ти стигнат силите за всичко. Хайде, да отидем при другите. Стига си стояла сама. А и мисля, че някой те чака край огъня.

— Какво? Не познавам никого тук.

Шадо се усмихна загадъчно и тръгна напред. Провикна се през рамо:

— Не бъди толкова сигурна.

Люба изсумтя недоволно. Вещицата отново се засмя и се скри бързо сред хората, изоставяйки я зад себе си. Люба тръгна безцелно сред тълпата. Недомлъвките на Шадо я подразниха – не си падаше по такива гатанки. Никой от познатите ѝ нямаше причина да е тук, още повече пък да я очаква. Все пак се улови, че крадешком оглежда хората в търсене на познати лица.

Подмина огъня, продължавайки към пътеката с идеята да се измъкне незабелязано от Шадо и да се прибере, когато различи познат профил. Спря взирайки се към огъня.

Мислеше, че ѝ се е сторило. Но не, не беше сбъркала. Мъжът разговаряше с други двама и пушеше цигара. Пламъците осветяваха лицето му, достатъчно за да го разпознае. Люба сепнато спусна защитата си, което ѝ се стори като да оглуша внезапно.

Докато се чудеше какво да направи – дали да си тръгне или да отиде да го поздрави, Филип се извърна към нея. Когато погледите им се срещнаха, устните му се извиха в усмивка.


***

Филип хвърли недопушената цигара в огъня и тръгна решително към Люба. Вървеше нарочно бавно, с идеята да ѝ даде възможност да се направи, че не го познава и да си тръгне. И все пак надяваше се да не го направи. Искаше да говори с нея и да се възползва от възможността да затопли отношенията им.

Позволи се да я огледа, докато разстоянието между тях се скъсяваше. Огънят осветяваше лицето ѝ, придавайки му приятна матова мекота. Стегнатите ѝ къдрици падаха свободно по раменете и гърба. Няколко тънки плитки тръгващи от слепоочията, държаха косата ѝ далеч от лицето. Беше облечена семпло – светла лилава рокля до коленете с разкроена пола и дълбоко деколте и сиво спортно сако. Държеше в ръка равни сандали с тънки сиви каишки. На врата си носеше медальон, който Филип не беше виждал до сега.

Спря на около метър от нея и пъхна ръце в джобовете си, изведнъж почувствал се твърде неудобно под проницателния ѝ поглед.

— Добър вечер!

Тя смотолеви някакъв поздрав и след кратко мълчание попита:

— Какво правиш тук? – гласът ѝ трепна.

— Мой познат – Георги, ме доведе. Според него не излизам достатъчно сред хора.

Люба го изгледа странно, след което неочаквано се разсмя.

— Звучи подозрително познато. Да не би приятелите ни да са се наговорили?

— Кой знае… – огледа се наоколо – С кого си тук?

— Сама съм. Имах работа с Шадо по-рано. Предполагам знаеш коя е, щом си тук. Тя ме покани на празника.

— Приятелки ли сте?

— Не. Не точно приятелки. Но се познаваме отдавна.

— Ела да те запозная с моята компания. – посочи към огъня с подканящ жест.

— Всъщност тъкмо си тръгвах. Днес не съм особено добра компания.

— Готов съм да рискувам. – Филип не успя да скрие разочарованието в гласа си. – Вече свикнах с това да се заяждаш постоянно с мен.

Люба изсумтя отвръщайки поглед встрани. Той продължи настойчиво:

— Знаеш ли, имам идея… Сега не сме на работа. Какво ще кажеш да опитаме да сме просто Люба и просто Филип. Как ти се струва?

Тя загриза замислено долната си устна. Обърна се към него и се усмихна едва:

— Добре. Но само тази вечер.

— Разбрахме се. – усмихна ѝ се, облекчен, че е приела.

Тя се завъртя към водата и посочи:

— Да отидем на по-тихо.

Двамата тръгнаха един до друг. По навик пусна сканиращи импулси, които се разляха нетърпеливо около него. Понякога успяваше да разпознае емоциите на околните, но днес нямаше късмет.

Люба трепна. Стрелна го с поглед и избърза напред, насочвайки се към скалите в края на заливчето. Пусна сандалите на пясъка и нагази във водата до прасците, без да се притеснява, че полата ѝ се намокри. Филип я последва, но остана по-далеч от водата.

Вниманието му се прикова в нея. Дори в гръб излъчваше нещо, което го караше да не иска да отмести поглед. Не беше от жените, след които би се обърнал на улицата. Но беше хубава и в никакъв случай не можеше да я нарече обикновена. Лицето ѝ бе изразително, формите съчетани хармонично.

Не му харесваше как се държи с него, но въпреки това упорито търсеше компанията ѝ. Един тих настойчив глас в него, му нашепваше, че тя е много повече от поредната сърдита на целия свят жена. Осъзна, че от първия миг, когато я видя преди няколко дни, с нея се чувства като нощна пеперуда, привлечена от огъня.

— Водата е чудесна за плуване тази вечер. Още е топла и няма вълни. С такова удоволствие бих поплувала. – завъртя глава към него, в очите ѝ се таеше някакъв копнеж. – Обичаш ли да плуваш?

— Не бих казал. Но ти може да поплуваш и заради мен.
Лицето ѝ придоби сериозен вид и тя поклати бавно глава. Излезе припряно от водата и седна на пясъка. По мокрите ѝ крака полепнаха песъчинки. Филип седна до нея и събра няколко миди в шепите си.

— Ще ми се разсърдиш ли пак, ако те попитам как си и дали всичко е наред?

— По-добре не питай нищо. Представи си, че всичко е наред.

Филип кимна, ровейки с една от мидите в пясъка. Двамата замълчаха загледани в морето. Водната повърхност се набраздяваше едва-едва. Вълните плискаха тихи като шепот.

— Знаеш ли, длъжник съм ти.

— Какво? Защо? - тя го изгледа с любопитство.

— След историята с котката проучих лепнещите капани. Каза, че последствията могат да са сериозни, но ми беше трудно да си представя точно колко. – говореше загледан във все още превързаната си ръка, която го болеше при всяко движение. –

Можело е да изгубя ръката си. Предвид, че съм левичар, щеше да е сериозно затруднение. Наистина съм ти длъжник.

Люба докосна замислено дланта му. Стори му се, че за миг се отнесе някъде много далеч. Дрезгавия ѝ шепот накара кожата му да настръхне.

— Това ми е работата – да се грижа за хората си. Изненадана съм, че не си казал на

Борис за случилото се.

След няколко секунди дръпна рязко ръката си, прехапвайки устни.
Филип не беше усетил, че е затаил дъх. Пусна мидата и се облегна назад на лакти.

Панически му се прииска да смени темата.

— Винаги ли е толкова забавно и смрадливо при вас? Вчера ровихме в контейнери за боклук на пристанището. Един прекупвач на магически предмети изхвърли стоката си там, в жалък опит да се измъкне.

Люба седеше неподвижно, отпуснала ръце върху кръстосаните си крака, глуха за въпроса му. Не виждаше лицето ѝ, но гърбът ѝ беше изпънат напрегнато.

— Не. Всъщност зависи с кого работиш и какви задачи поемаш. Ако работеше с мен преди, когато работех на терен, често щеше да е така. Обичам предизвикателствата, а в нашата работа предизвикателствата са там, където са играчите на черния пазар.
Люба се извърна рязко към него. В очите ѝ гореше решителен пламък.

— Няма да ви позволя да ме отстраните.

Филип се поизправи, доближавайки се още малко към нея.

— Доколкото зависи от мен – няма да се случи!

По кожата му плъзна милувка от нейните сканиращи импулси. Лицето ѝ се беше стегнало в объркана гримаса.

— Не разбирам.

— Какво не разбираш? Че не си падам по идеята да натопявам хората ли?

Тя сви сърдито устни и му се тросна:

— Не мога да ти се доверя!

— Твоя воля. Не е нужно да ми вярваш. – Неочакван гняв се надигна в гърлото му.

Преглътна мъчително, в опит да спре по-грубите думи, които напираха отвътре. – На мен ми е не по-малко неприятно, че съм твой надзорник. Не само защото се държиш отвратително. Не знам защо си ми сърдита, при положение, че ти си вършиш своята работа, аз – моята. Просто е. Няма място за цупене.
Люба разтвори устни да каже нещо, но от устата ѝ не излезе нито звук. Очите ѝ се бяха разширили от изненада, все едно я беше зашлевил. Огледа се, прокарвайки неспокойно ръка през косата си, след което го попита тихо:

— Зависи ли въобще нещо от теб?

— Всъщност… не знам. Но се надявам. Четох вътрешния доклад за нападението срещу теб и екипа ти. Не видях дори сянка от причина да бъдеш отстранена. – хвана ръката ѝ сплитайки пръсти с нейните. – Ти си добър и опитен ловец на реликви. Когато разбрах новото си назначение, се постарах да те проуча. Дори не мога да си представя колко е трудно да бъдеш ловец на реликви без да си магьосник. Това което си постигнала е възхитително!

Люба ахна. Сведе очи към сключените им ръце, след което отново го погледна сякаш го виждаше за първи път. В момента Филип даваше всичко на света да разбере за какво мисли. Изражението ѝ беше меко, но неразгадаемо.

По бузата ѝ имаше полепнали песъчинки. Изчисти ги внимателно с върха на пръстите си. Тя не помръдна. Зелените ѝ очи го изучаваха, прониквайки отвъд материята.

Бурен смях зад тях ги извади от унеса. Дръпна рязко ръката си от нейната и се загледа мълчаливо в морето. Смъмри се мислено за необмислената си реакция. Може би беше по-добре нещата да си останат както бяха преди. Каквото и да е сближаване само щеше да утежни задачата му. Въздъхна разочаровано. Извади смачканата цигарена кутия от джоба си и запали.

Люба се намръщи:

— Ти пушиш?!

— От време на време. – засмя се нервно. – Всеки си има самоубийствени навици.

На хоризонта се трупаха облаци, скривайки плътно изгряващата луна. Незабележимия до сега бриз се усили. Вълните заплискаха по-шумно.

Люба заговори тихо, рисувайки с пръсти в пясъка:

— Когато стана ясно, че никога няма да проявя способности на магьосница, бях съкрушена. Братята ми, родителите ми, всички в рода ми са магове. Не че това е толкова страшно или необичайно, предвид, че се раждат все по-малко магьосници, но очакванията… смазваха ме. Когато бях на шестнадесет се случи нещо, което ме разтърси дълбоко. Тогава осъзнах, че не съм некадърна, нито посрамвам рода си. Имах своите таланти, имах ума си и тялото си, и можех да ги използвам да постигна нещо смислено.

Започнах да тренирам и да уча още по-усилено от преди. Усъвършенствах и умението си да чета магическото поле. – засмя се горчиво. – С това се справям по-добре от доста магове. Вела ми подхвърли идеята да стана ловец на реликви и да работя за нея. Много искаше да има някой с моето умение сред хората си. След сериозна подготовка и специално разрешение от Съвета се явих на изпита и го взех. Никой освен

Вела не вярваше, че ще успея.

Извърна се към него и го попита с оживен глас:

— Ами ти? Какво си правил преди да дойдеш тук?

Филип дръпна няколко пъти от цигарата, обмисляйки отговора си. Не беше готов да говори за това.

— Дълго време бях в чужбина. Занимавах се с какво ли не.

— Защо се върна?

— За да проверя дали отново ще се почувствам у дома. Уморих се да бъда скитник.

— Скитник… интересно определение. Мислех, че всички горски магове сте уседнали шантави отшелници, които не могат да се отдалечават от горите си. Какво те накара да заминеш?

Въпросът ѝ го напрегна. Болезнените спомени натежаха в гърдите му, пречейки му да диша. Трябваше да си поеме дъх насила няколко пъти, за да се освободи от тежестта. Цигарата му догаряше забравена в ръката.

— Нямам си гора. Свободен съм да пътувам където и колкото поискам.

— О! Не знаех, че е възможно. Почувства ли се отново у дома?

Филип изгаси цигарата и прибра фаса обратно във вече празната кутия.

— Рано е да се каже.

Разговорът започна да му дотежава. Замисли се какво да каже за да го приключи без да прозвучи грубо, но Люба сама сложи край на въпросите си.


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(https://dreambook.bg)