Трети конкурс за Съвременен любовен роман
Полъх за промяна

Думите зад завесата

Станислав Стойчев

Откъси от книгата

Всеки ден в главата на Павел се създаваха нови светове, но идеите още същия ден увяхваха. Нощта захлупваше светлината с похлупака си, а той продължаваше да се взира в една точка, опитвайки се да улови следващата идея за кратък разказ. С повече късмет би могъл да започне ръкопис на роман. Събудил се бе посред нощ. Сънуваше прииждаща буря. В далечината се святкаше, а той се намираше сред пустошта на белия лист. Безидеен. Буреносни облаци плуваха към него. Вятърът ги отвяваше като гротескови балони. Светкавици осветяваха техните гънки. По форма наподобяваха мозъци. До броени секунди щеше да завали. Но не капки, а думи се изсипаха от черното небе. Сребристи изречения. Прожектираха се пред погледа му като филмова лента. А ураганният вятър развяваше конфети. Върху тях бяха изписани букви. Павел се опитваше да ги подреди в смислени изречения. Втренчил поглед в образувалите се черни локви, той можеше да разграничи разкрачени букви, които постоянно променяха формата си, плувайки като малки рибки в гьола на поредната неосъществена идея.

Не можеше да прочете изписаното. Идеята рядко кълвеше, затова улавянето ѝ на кукичката на белия лист не бе лека задача. След подобен кошмар се събуждаше. Плувнал в пот, той скачеше от леглото, като изстрелян от пружина, и сядаше на бюрото. Пръстите му се залепваха за клавиатурата на лаптопа. От доста време идеята за роман се опитваше да се заформи в съзнанието му, но всеки път не откриваше желания резултат в написаното. Този факт го натъжаваше много повече, отколкото хората биха предположили. Много пъти бе сравнявал своето положение, касаещо творческото вдъхновение, с опитите на младите двойки да „забременеят“. Винаги използваха множествено число. В действителност единствено майката износваше детето, а ролята на бащата бе незначителна. Поне Павел така си представяше положението, но какво ли разбираше той? Наскоро бе чукнал 25 години. Най-вероятно нещата изобщо не стояха по начина, по който си ги представяше. Със сигурност всички онези хора му се присмиваха, но приемаше липсата на муза много насериозно. Както едно младо семейство би реагирало на факта, че не е способно да има деца по една или друга медицинска причина, така се чувстваше Павел, когато някоя от идеите му не бе достатъчно добра, за да „оплоди“ белия лист.

Тътенът на гръмотевиците се чуваше в далечината. Небето схрускваше нещо. Звукът наподобяваше мачкане на лист. Като този, който Павел месеше в ръката си, оформяйки хартиено тесто. Хвърли поредното топче в кошчето за боклук. Това ли беше правилното сравнение? Можеше ли да го използва? Заслуша се съсредоточено в гърмежите. Единствената метафора, с която би могъл да ги сравни, бе онази тъпа болка в тъпанчето му. Като огъваща се ламарина? Над главата и бюрото му заплашително надвисваше претрупана етажерка, която можеше да се сгромоляса като лавина от твърди и меки корици. Някои от книгите изпъкваха от купчината - онези, които в момента се четяха от Павел и неговия съквартирант. През няколко дни релефът на етажерката се променяше, а книгите се показваха като балончета на бълбукаща лава от знания и изживявания.

- К’во правиш, по дяволите? – попита Антон, който го стрелна с поглед, а след това се зави през глава, за да се предпази от светлината на нощната лампа.

- Не се казва „к’во“, а какво! – поправи изказа му Павел, който като писател (но все още не и автор) много държеше на правилното изразяване.

Повечето хора не го харесваха, защото ги поправяше. Той бе Grammar Nazi, но на по-високо ниво. Друг прякор, с който го назоваваха, бе Grammar Police. В неговото съзнание веднага изплува асоциацията с Thought Police. Любимата му книга бе 1984 и винаги си повтаряше, че, ако срещне жената на живота си, тази книга трябва да изскочи в разговорите им. Ако не публикува нищо през следващите няколко години, то поне би могъл да работи като коректор на ръкописи, чакащи одобрение, преди да поемат към печатницата. Най-често неговите познати грешаха променливото „я“, затова си оставаха именно такива, но Антон бе изключение. Това, което ги сближи, беше общият им интерес към книгите и знанието.

- Отново ли? Докога? Защо продължаваш да си блъскаш главата в стената? – подхвана темата Антон. Всяка вечер водеха този разговор, но нищо не се променяше. – Колко пъти трябва да ти повтарям! Ако ще пишеш, трябва да отдадеш сърцето и душата си, но ти никога не слушаш. Не можеш да се потопиш в историята и това си личи от писането ти. Трябва ти да заживееш в разказа, както би направил в родния дом на героя. Трябва да познаваш всяко едно кътче и какво би означавало то за него или нея. Историята ти трябва да има корени! Как се е стигнало до сегашния момент? Какво се е случило в родния дом на главното действащо лице? Какво е моделирало възгледите му за света, простиращ се отвъд стените на къщата?! Поставяш фундамента, издигаш стените! Нареждаш керемидите! След това обзавеждаш. Първо мебели, а после случки. Аз ли трябва да те уча?! -попита с язвителен тон Антон, след това замери приятеля си с възглавницата, като че ли му подаде топка, но така те се предизвикваха.

Сега беше неговият ред. Павел трябваше да отговори искрено какви са намеренията за творческата му кариера.

- Антоне, по-трудно е, отколкото изглежда! – отвърна Павел, като му подаде щафетата на разговора.

Двамата потънаха в мълчание. Антон беше високо момче с къдрава коса. Една година по-малък от приятеля си. Лицето му беше изпито, а бузите хлътнали като изражението, което хората придобиват, когато пият питие със сламка. Обикновено се обличаше в черно. Следваше Философия в Университета. Затрупваше се с книги по специалността, които събираше по пода като планински възвишения. Антон заспиваше с някоя книга, разтворила криле и кацнала на леглото му. Павел я взимаше, внимателно я затваряше, като че ли свиваше салфетка, която трябва да постави на масата.

Споделеният интерес към книгите ги сближи, но като личности бяха коренно различни хора. Два характера, които взаимно се допълваха. Едва ли биха могли да съществуват поотделно.

Дори и да бяха способни, евентуално щяха да бъдат смачкани от жестокостта на света. Като приятели, те си помагаха взаимно. Павел беше тактичен в подходите си, докато Антон го караше по-директно и не се замисляше за чувствата на приятеля си. В самото начало на запознанството им това за малко не бе предизвикало краят на тяхната дружба, но след месец-два мълчание отново се срещнаха и изгладиха своите отношения.

На Павел му бе нужно да се настрои като радио, за да запази приятеля си.

- Знаеш ли какво ти липсва? – попита внезапно Антон.

- Идея, свободно време за писане, издател… Да продължавам ли да изреждам?

- По дяволите, Павеле! Не можеш ли да бъдеш като останалите хора и да отговориш отрицателно, за да може разговорът да продължи? Виждаш ли, ето това тук е проблемът. Оплакваш се! Може би затова не умееш да изграждаш сцените си. Не можеш да се отпуснеш и да оставиш своите герои да дишат и да водят диалог помежду си. Какъвто си в реалния свят, такъв ще бъдеш в ръкописите си. Авторът е наблюдател. Зрител на филм. Както и да е, отклонявам се.

- Ахам – съгласи се Павел.

- Не искам да чувам гък! Събуди ме посред нощ, затова ще чуеш това, което ще кажа. Така… По дяволите! Видя ли? Сега заради теб си изгубих мисълта. Какво щях да ти казвам? А, да! Имам една позната, която е IV курс. Актьорско майсторство. Да, много добре знам какво ще кажеш, но не отхвърляй идеята все още. И аз не ги харесвам тия от актьорското, но може да се харесате.

- Накъде биеш? – попита Павел.

- Ами помисли малко, приятел! Кога последно си бил с жена? Не говоря за ония събирания, където си говорите за чувствата, които сте изпитвали по време на изчитането на еди-коя-си книга. Мани ги тия глупости! Аз ти говоря за жена, която би могла да те допълва творчески и физически. А и кой знае? Може да ти пусне! Като две капки вода, както съм чувал да казват. Сродни души. А и може в гащите си да носиш липсващото парченце от нейния пъзел. Сещаш ли се? Можеш ли вече да видиш цялата картинка?!

- Не е нужно да бъдеш циничен! – извика Павел, почувствал се засрамен от откровеността на приятеля си.

Той отклони поглед. Може би наистина от доста време не бе спал с жена. Писането му също страдаше поради същата причина. Антон може би наистина казваше истината по своя груб, неприкрит маниер. Колко безсънни нощи бе прекарвал пред монитора, чатейки с непознати момичета, като се задоволяваше под бюрото? Крайно време бе този навик да бъде изкоренен. Засега нямаше да показва признаци на заинтересованост, за да не дава повод на Антон. Не харесваше, когато той се възгордяваше. Ако някоя вечер събитията се подредят така, че да бъде поканен да излязат, тогава би могъл да отвърне:

- Добре, наистина бих искал да изпусна малко пара.

На глас ли произнесе последното? Но вече беше прекалено късно, за да се откаже.

Техните изживяванията винаги следваха една и съща позната структура: Антон го подкокоросваше за някоя идея, но обикновено отнемаше време, докато Павел се съгласи. Този път „едвам се нави“, а и нямаше да му се налага да прави абсолютно нищо. Щяха да бъдат компания, сред която щеше да присъства момиче, което Антон си въобразяваше, че е добър кандидат за гадже на Павел. Последният беше загубеняк, но не в лошия смисъл на думата. Антон го толерираше.

- Супер. Ще го уредя! – отвърна той, като се радваше по своя скрит начин. Не показваше ни грам емоция. – А сега ме остави да заспивам!

Двамата приятели бяха израснали по съвсем различен начин. Интересът на Антон към книгите се разпали около тийнейджърските му години, но не бе прекалено късно. Книгите, които той си купуваше от книжарницата, човек можеше да ги рине с лопата. Преди неговия период на интензивно четене, той се шляеше с компания от свои връстници. Крещяха, рушаха и дивееха така, както само те си знаят. Пиеха алкохол и пушеха цигари. Влюбваха се и разлюбваха още същата седмица. Играеха театър, а актьорите не разбираха бъкел от света на възрастните. С Павел се познаваха още от малки деца. Техните родители бяха най-добри приятели. Бабите и дядовците им също. А самите те бяха трето поколение приятели. Факт, който изтъкваха пред повечето си нови познати. Въпреки гордостта си, това наистина заслужаваше адмирации. Павел беше пълна противоположност. Книжен плъх, трупащ житейски опит от прочетените книги и световете, из които се изгубваше. Затова не се сещаше за някои елементарни неща, които книгите рядко можеха да го научат. Когато пораснаха, Антон се учеше от Павел, наваксвайки си с художествената литература. В продължение на няколко години техните интереси се застъпваха, но с течение на времето приятелят му клонеше повече към нехудожествена литература, философия и наука, докато Павел все още търсеше себе си сред романите. Това се дължеше също на факта, че Антон бе изживял прекалено много на съвсем ранна възраст, затова съвременната литература бързо му омръзваше. Навършил вече 24 години, него вече не го влечаха купоните и безцелните разговори покрай масата на някое домашно студентско парти.

Въпреки това бе склонен да прави компания на приятеля си, когато настъпи моментът да се срещнат с мацката и нейната компания. Антон често правеше компромиси, но винаги натъртваше на факта, че го прави против волята си.

Двамата за момента живееха в общежития, които спокойно можеха да бъдат връстници на родители им. Тяхната стая представляваше кутия, затова трудно можеха да я нарекат дом. Така би изглеждало помещение след ремонт, когато е освободено от мебели и декорации, които биха изградили характер. Не искаха да им става прекалено удобно тук, защото и двамата знаеха, че това бе временно решение. В двата края на стаята имаше по едно легло. От най-долнопробните. С желязна рамка и скърцащи пружини. Матракът бе пожълтял като вестник от бабино време. Въпреки мизерията, в която двамата живееха, майката на Павел се беше сетила и бе донесла килим, който стоеше ни в клин, ни в ръкав, но поне напомняше за родния му дом. Не се чувстваше добре в студентското градче, защото Павел беше домошар.

 

***

През следващите няколко седмици не се случи нищо. Антон и Павел изминаваха познатия маршрут. Прибираха се уморени след лекции. Изяждаха учебниците с кориците и се приспиваха с алкохол, купен от Фантастико. Тъй като бяха двамата ученолюбиви, но много мързеливи студенти, трупаха зелените бирени бутилки в единия ъгъл. Антон пушеше в стаята, но Павел бързо го отучи от този навик, затова открехваха прозореца и димът се издишваше навън. Ситуацията не беше идеална, но поне Павел не се оплака повече.

Една вечер Антон нахълта в клетката им. Павел беше седнал по турски върху леглото. Постелята му беше покрита с бели листове. Като че ли играеше пасианс, но с карти формат А4. Учеше, но личеше нетърпението, с което очакваше или появата на приятеля си, или на когото и да било. 

- Обличай се! Излизаме! – извика Антон с неприкрит ентусиазъм, втурвайки се още преди вратата да се е отворила напълно, след продължителна борба с ключодържателя си, който звънтеше като монетите в джоба му. И двамата бяха безпарични, но готови за купон. Най-вероятно или щяха да си купят алкохол от някой денонощен магазин, или щяха да си вземат недопитата бутилка бира от стаята и да я вмъкнат в бара, преструвайки се, че са я платили там. Това бе по-вероятният сценарий. 

- Къде отиваме, по дяволите?! Не че ми трябва причина да зарежа ученето, но все пак… Ще ми кажеш ли? – информира се Павел. 

- Спомняш ли си? Преди няколко дни ти говорех за едно момиче. Може би тя е любовта на живота ти. Ами, днес има няк‘во събиране в уни. Навит ли си? 

- Сигурно са минали седмици от последния път, когато я спомена, но както и да е. Всъщност, не съм сигурен. Мислех, че ще отскочим до Строежа за по бира. 

Павел харесваше рутината на ежедневието. Ако зависеше от него, щяха до края на дните си да посещават едно и също заведение и да заговарят познати лица отново и отново. Това беше достатъчно за него. Не му се струваше разумно и практично да прекосява половината град. И за какво? Среща с момиче, за което не знаеше нищичко?! 

- Ще купя бирата, обещавам. Ще трябва да се разходиш, обаче. Хайде, времето навън е идеално. Любимото ти – облачно. Като по поръчка! Сянка като слънце. Айде, де

За разлика от Павел, Антон беше много импулсивен. Действаше на мига и винаги казваше това, което мислеше. Не приемаше „не“ за отговор, затова и насърчаваше приятеля си да бъде като него, въпреки че повече пъти планът му не сработваше. През онзи ден обаче Антон разбираше, че двамата трябваше да отидат на съдбоносното събитие. Осъзна също, че бе нужно неговият приятел да присъства там. Поне телом. Що се отнася до подробностите - щяха да импровизират на момента.

Двамата се изстреляха навън. Успя да го убеди. Павел се чувстваше спокоен, защото знаеше, че Антон ще бъде там. Не очакваше да води разговора вместо него, но ако не тръгне лафът, щяха да отидат в най-близкия бар и да се напият от безнадеждност и мъжка солидарност.


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(https://dreambook.bg)