Трети конкурс за Съвременен любовен роман
Полъх за промяна

Кротката

Радина Ангелова

Откъси от книгата

Започнах работа тук, за да събера пари за висше образование, но така и не го записах, а времето минаваше. Не мислех вечно да работя тук. На интервюто ме попитаха как се виждам след пет години и аз отвърнах като служител тук, но вече не гарантирах за още пет. Не издържах, задушавах се и изпадах в нервна криза. Трябваше ми промяна. 

Цял ден ме гледаха изкъсо и лепяха като дъвки погледи по гърба ми. Положението беше напрегнато. Не знаех къде съм сгафила. Идеше ми да се скрия някъде. Стисках зъби и се преструвах, че не забелязвах шушуканията. 

През обедната почивка ме извикаха в кабинета на началниците. Ръцете ми се потяха от нерви и не знаех къде да ги държа. Поканиха ме да седна - лош знак. Изпукаха пръсти - още по-лош знак. Докато унищожаваха сандвичите си пред мен, бях забравила глада си. Всичките, толкова сериозни, че едвам се сдържах да не прихна да се смея. Многократно бях виждала тази постановка за други, но не предполагах, че ще я разиграят и за мен - щяха да ме уволняват. До началниците, уж засрамено, но с лека усмивка, седеше моя колежка. На бюрото разпознах папка с проект, която не бе минала през мен на ревизия. Заболя ме главата, а сърцето ми забърза ритъм. Явно решила да се докаже, го предала сама.

– Мика, каза, че си събирала папките и си проверявала данните - началника пръсна като салфетки листите в лицето ми. 

– Вярно е - преглътнах шумно. Явно моята роля не бе останала незабелязана, но си мълчаха, когато ги спасявах, докато не могат да го обърнат срещу мен. Лесно предположих кой щеше бъде изкупителната жертва - аз. Те губеха. 

– Какво съм ти направила, да ме саботираш така? - изхлипа. Каква актриса само. Аз, бледна, си заплетох езика и си глътнах граматиката. 

– Вземала ли си тази папка? - присви очи шефката. 

– Не, за пръв път я виждам. - заекнах. Заиграх се с ръба на елека си. 

– Лъжкиня, всички папки минават през теб. - едва не ме заплю Мика. Последваха още грозни думи, рев и сополи, а аз дори нямах шанс да обясня. Всички ме нападаха един през друг. Тези, които прикривах толкова години, ми забиваха нож в гърба. Трудно се справях в кризисни ситуации и шефката много добре го знаеше и го обърна срещу мен. Напълно изключих звук и картина. Всичко го усещах като далечно ехо. 

В единия момент ми крещяха, в следващия излизах от кабинета. Цялата треперех. Всичките умора и глад се стовариха върху мен със страшна сила. 

Доколкото успях да разбера излизах в принудителен отпуск за една седмица, за да разрешат случая и вземат решение за оставането ми във фирмата. Не ме заплашваха с понижение, защото просто нямаше накъде повече, но и не ме уволниха директно. Друг беше въпросът дали след изтичането на срока бих се върнала доброволно там. Как бих вдигнала глава и ги погледнала в очите след всички хули изсипани срещу мен. Загубихме доверието помежду ни. 

Цареше гробовна тишина. Всички се споглеждаха учудени. Щяха да научат новината. 

След години въздържание от кофеин, за пръв път изпитах желание за кафе. Мика ме почерпи едно, сякаш нищо не бе станало. Усмихна се и тихо ми благодари. За какво, нали нейният живот не бе съсипан. 

Влачех крака, забила поглед в пода. Някакъв идиот се блъсна в мен и се залях с горещата напитка. Започна да бърше със салфетка в областта на гърдите ми, докато редеше извинения. Избутах ръката му и се затичах навън засрамена. Исках да изчезна, да пропадна вдън земя. 

На това отгоре заваля, а аз нямах чадър или качулка. Покрих главата си с якето и забързах към автобусната спирка на сухо. 

Докато чаках автобуса писах дузина съобщения на гаджето ми да се видим. Изрично ми бе забранил да му звъня. Той така и не отговори, което ме изнерви още повече. Имах нужда, повече от всякога, да споделя товара си с някого, да ме изслушат и подкрепят. Сигурно пак Петър бе на дело. Толкова беше зает, че все по-рядко се виждахме. Дори почти не говорехме. Правехме секс, закусвахме и пак се разделяхме. Имаше отговорна работа като адвокат, а аз току що загубих своята. 

Докато пътувах към дома не мислех. Просто наблюдавах менящите се пейзажи на блокове, магазини, дървета, хора и булеварди. Всичко ми се струваше толкова чуждо. 

Не исках да мисля за бъдещето. Не се очертаваше розово, щом вече нямах работа. Едно бе сигурно, имах нужда от почивка и да изпусна парата. Твърде много ми се натрупа. 
Може би щях да попиша малко по романа си. Това ме успокояваше. Вече щях да имам повече време за него. Досега пренебрегвах писането. Нямах муза или време. Все нещо друго по-важно изскачаше. Все нещо друго ми се стоварваше на главата. Все бързах за някъде. Това вече бе минало.

Щом затръшнах вратата на апартамента, ми стана тягостно. Идеше ми да крещя, да забивам юмруци в стената и да си скубя косите. Свлякох се до стената, закрих лице в шепи и заплаках. 

Точно тогава Петър звънна. Пих студена вода и се опитах да се фокусирам върху дишането си и да овладея гласа си. Не му трябваше много да разбере, че нещо не е наред. Поисках да се видим навън, за да поговорим. Уклончиво се опита да се измъкне и да си изпроси секс, но не бях в настроение. 

Разбрахме се за среща в любимия ни ресторант след два часа. Взех си душ, изсуших си косата и я оформих в кок, облякох си червената дантелена рокля, сложих си молив и яркочервено червило, нахлузих ботушите и тръгнах.

 


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(https://dreambook.bg)