Трети конкурс за Съвременен любовен роман
Полъх за промяна

Коледа с дъх на любов

Пламена Иванова

Откъси от книгата

Изминали са няколко години от завършването на София и приятелите й. Забързаното им ежедневие, попречило да се виждат често, както когато са биле тийнейджъри. Може да не са се събирали редовно, те все пак поддържали връзка, но с годините са се отдалечили. Всеки бил грабнат от живота и тръгнал в различна посока. Докато един ден, Софи предложила да се съберат и отпразнуват Коледа заедно, заради добрите стари времена. Идеята била приета от всички с отворени обятия и денят на заминаването им бил двадесети и пети декември. Резервирали са хижа в планината ,,Родопи“.

– Къде се губят? - започна да припира София, защото й беше хладно и потреперваше. Леко подскачаше, за да се постопли.

Тя е красива, млада жена с черна коса, средна на дължина, не е много висока на ръст. Очите й винаги са излъчвали топлина с кафявия си цвят. В студа бузите й руменеят и контрастират с бледия й тен. Понякога приятелите й са я наричали Снежанка в гимназията.

Всички бяха пристигнали пред гостоприемницата на прохода „Рожен“ , мястото за обща среща, но с изключение на един човек, който всеки път закъсняваше или го правеше нарочно, а именно Уил. Беше им споменал, че ще пристигне със собствен превоз и нямало да бъде сам. Всички тръпнеха в очакване да разберат какво е имал предвид приятелят им. Целта им е да пътуват заедно кола, след кола.

– Спокойно Софи, говорих с Уил преди минути. Бил наблизо, но заради заледените пътеки кара бавно, по-бавно от обичайното - отговори й Джон.

Той е високо, симпатично момче с тъмно кафява коса, късо подстригана, мил и добродушен човек. Очите му са с кафеникаво златист цвят. Душата на компанията. Няма навика да внимава, какво говори и често му правят забележки.

– Много се бави! - запротестира тя. - Вече искам да
отиваме. Студено е и не ми се иска тези тъмни, нагрочени облаци да ни настигнат. Кой знае какво ще последва с тях! Час по-скоро трябва да се приберем в хижата. Няма време да се връщаме смрачава се. - погледна притеснено към тъмносивите облаци, прииждащи бързо.

Чувстваха вятърът по бузите си, стана по-студено и всички се завиха по хубаво с якетата си, а Мартина и Анелия се прибраха в колата на Андрей, докато чакаха Уил. Не можеха да стоят повече на студа.

– Не се тревожи, мила! - започна да я утешава Даниел. - Нали гледахме прогнозата за времето? Не казаха нищо стряскащо. Ще ни подмине - каза и я прегърна през рамената, като я разтри по дължина на ръката й, за да я сгрее малко. - Ако искаш иди при момичетата на топло, ние ще го изчакаме тук.

– И аз ще почакам тук - отказа да послуша приятеля си, макар предложението му да беше изкушаващо.

– Само ние ли можем да траем на студа? - пошегува се Дани.

Опитваше се да се изявява, като комик, но сякаш нещо не му се получаваше всеки път. Висок, черна коса, която покриваше малка част от ушите му. Кафяви очи и винаги стилно облечен. Другите до един бяха с топли якета, шапки и ботуши, а той облечен с шлифер, нямаше шапка, а обувките му са луксозни.

– Хей! - измънка София. - Мен къде ме вписваш? - попита с престорен сърдит глас.

– Добре де, извинявам се! - изрече гаджето, като удължи последната Дума.

– А, ето го и него! - възкликна Максим. - Най-накрая се появи.
Висок, строен и понякога мълчалив, но добър слушател и приятел. Косата му е къса и кестенява на цвят. С тъмни очи, дори понякога изглеждат черни. Той е чужденец, дошъл от Англия и се сприятели с всички постепенно.

Двете момичета, които се прибраха, слязоха от колата на Андрей. Анелия е с дълга, руса коса, нахакана и много директна, маслено зелени очи, а Мартина с медно руса, средна на дължина коса и с светло кафяви очи. Пълна противоположност на другата. Мила, срамежлива и тактична. Трите със София бяха най-добри приятелки в гимназията, макар да не са се виждали често, продължават да бъдат такива.
Уил се задаваше от към завоя с колата си. С приближаването му се виждаше на предната седалка силует и все повече се очертаваше, че е на жена. Колата му спря, не далеч от другите паркирани.

Слезе от колата, но не затвори вратата, погледна в посока на приятелите си. Те му помахаха, а най-енергично махаше София. Щом видя, че не им отвръща й стана неприятно и погледна към земята смутено. Уилям извърна глава обратно към колата. Виждаше се, че говори нещо с момичето до шофьорското място.
Най-сетне след няколко минутно разговаряне, тя слезе от колата, Уил я прегърна закрилнически през рамената й и тръгнаха в посока на приятелите му. Всички се досетиха каква му е и се изненадаха много от гледката пред тях. Софи усети нещо необичайно, но бързо й мина и се усмихна приветливо.

– Здравейте, хора! - поздрави ги Уилям. - Да Ви запозная с моята приятелка Мирослава, отскоро сме заедно. Исках да Ви изненадам, затова нищо не казах.

– Уао, браво! - възкликна, поздравявайки го Андрей, който досега беше мълчалив. Строен с тъмно кафяви очи и къса, черна коса и тук-там с кестеняви кичури. Сериозен на вид, чудесен приятел на Уил. - Приятно ми е да се запознаем, Мира! Аз съм Андрей и ако не се разбирате с моя потаен приятел, ще те запозная с друг, който сега не е тук.
Мира се засмя. Красива с дълга, руса коса с медни кичури. Приятелски настроена. Дрехите й издаваха, че е малко разглезена и че е от заможно семейство. Носеше ботуши на токчета, неподходящи за сняг.

– Ей, Андрей! - сопна му се Мартина. - Остави момичето на мира! Колкото е притеснена, ти я притесни още повече! - изгледа го косо през рамото си и се обърна към новопристигналата. - Приятно ми е, аз съм Мартина гаджето на този нехранимайко тук - каза и всички отново се засмяха. Протегна ръка, за да се здрависа с Мирослава.

– Аз съм Максим! Приятно ми е! - поздрави и протегна ръка.

– А, аз Анелия, гаджето му. Приятно ми е. Всеки има странности. Няма
да ти е скучно с нас и ще станем добри приятели бързо - увери я, за да я отпусне малко.

– Аз съм Джон щастливо обвързан, но приятелката ми е в
чужбина, остави ме сам с тези смахнатите, тук - пошегува се и се престори, че плаче.
Отново се засмяха, опитите им да предразположат Мира се получаваха.

– Приятно ми е да се запознаем най-накрая. Уил ми е
говорил много за вас и се радвам, че ме посрещате така приятно - каза и се усмихна топло.

– А, на нас не ни е говорил за теб и ще се караме с него - закани се Даниел.

– А, аз съм София. Радвам се, да се запознаем - поздрави и
вместо ръкостискане я прегърна.

– Хей! - възкликна Уил - А за мен няма ли прегръдка? - попита преструвайки се
на сърдит.

Той е стройно момче със светло сини очи и леко бухнала, кестенява коса, не много къса. Още в гимназията, предпочитал да е не е къса, но и да не е дълга. Спокоен, мълчалив, но понякога отдръпнат и студен.

– Спокойно има и за теб - изрече и го прегърна топло, без да се
замисля. Тръпки побиха цялото й тяло. Почувства се сякаш лек ток премина под кожата й щом го стори. За пръв път се почувства така, но не отдаде значение на това и забрави бързо.

Последваха още няколко прегръдки между приятелите. Лицата им бяха грейнали от щастие. От цялата тази еуфория забравиха за студа и задаващите се облаци. С приближаването им заваля лек дъждец, който много напомняше на мокър сняг.

– Приятели - повика ги София, но не й обърнаха внимание - Приятели!
- повиши тон тя и този път привлече вниманието на всички. - Мисля, че е време да потегляме. Вижте! - Посочи към прииждащите облаци.

– Ооо, спокойно Соф! - Дани й каза с лежерен тон, дори не
погледна към посоката, която сочеше приятелката му. - Гледах прогнозата за времето и не споменаха нищо лошо - обяви той и продължи да слуша разговора на другите.

– Мисля, че трябва на истина да тръгнем - подкрепи я Максим. - Имам
идея и тя е да оставим две коли тук, четири са ни много. Ще ни бъдат достатъчни само две, ще успеем да се съберем. Така ще сме по - близо кола, до кола и няма да губим другата от полезрението ни - предложи той.

– Прав си и мисля, че всички сме съгласни, щом няма възражения. Ние с Анелия
ще вземем Джон, Максим и Мартина, защото моята кола е по-голяма - обяви Андрей. - А вие - обърна се към Мира и Уилям - ще вземете София и Дани. Съгласни ли са всички?

Кимнаха в съгласие и се заеха да натоварят багажа от двете коли, който ще останат, на другите две. Прибраха ги в гараж под наем, който е до гостоприемницата. След това всеки си зае мястото и потеглиха. Андрей караше зад колата на Уилям, възможно най-близо. Мокрият сняг се усили и се превърна в едри снежинки. Софи с право се тревожеше. Прогнозите за времето не винаги са точни и човек не може да им вярва. Движението се затрудняваше все повече с изкачването на нагорнището, което води до хижата и падането на здрача също не беше от полза. Колите тук-там боксуваха, на няколко пъти се връщаха назад със сантиметри. Шофьорите включиха чистачките на предните стъкла и пуснаха дългите фарове, за да виждат по-добре.

– Дали ще пристигнем на време? - попита Софи. Започна да се тревожи още повече.

– Соф, успокой се! Не се тревожи толкова, нищо няма да се случи! - Даниел се опитваше да утеши приятелката си.

– Да…така каза и преди, а сега ни наближава буря! - напомни тя.

– Да послушай го! Наближаваме вече. Няма да се случи нищо. Недей да си мислиш лошото! - намеси се Уил, докато беше съсредоточен върху пътя.

Софи инстинктивно погледна към огледалото за задно виждане и Уил, сякаш я усетил и той погледна в огледалото. За кратко сключиха погледите си и момичето веднага извърна глава настрани смутена. Притесни се и знаеше, че няма причина, но не можа да се успокои известно време.

– Това сняг ли е? - Мира попита, заглеждайки се вън.

– Да, обърна се на едри снежинки сняг - потвърди приятелят й. - Другите зад нас ли са?

– Да, плътно зад нас карат! - отговори Дани, докато се беше обърнал
назад, за да провери.

– Не виждаш ли на огледалото за задно виждане, скъпи?

– Не, защото не съм го наместил, сега не мога - отговори й.

Виждаха как вятъра се усилва и снежинките се въртяха, почти се завиваха във вихрушка. Бързо натрупваше сняг по прозорците на колите. По нагорните пътища имаха малко вдлъбнатини, които не се виждаха заради вече натрупалия сняг и попадаха на тях. Намалиха скоростта още повече. Нещата взеха да стават сериозни и плашещи. Софи предупреди, но никой не я взе на сериозно. Все още не виждаха хижата, сякаш пътуват цяла вечност. Всички бяха на тръни и с нетърпение очакваха да стигнат.


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(https://dreambook.bg)