Трети конкурс за Съвременен любовен роман
Полъх за промяна

Приятел под наем

Емилия Павлова

Откъси от книгата

Беше тежък следобед, горещ и сух като прегорял хляб. Жегата се стелеше върху града като жива плът, стоварваше се върху плещите на крехката жена, която стоеше на тротоара, и затягаше все повече възела около врата й.

Жената държеше табелка с надпис. Оглеждаше се постоянно, но около храм-паметника нямаше жива душа. Хвърли жаден взор към градинката отсреща. В средата й имаше чешмичка, а под дебелите сенки - пейки. Колко пъти беше ходила там да плаче. Свиваше се на най-крайната пейка, гледаше към църквата, молеше се и плачеше.

Всичко започна и свърши в онзи ден, когато телефонът й звънна и само за един миг тя престана да бъде студентката по история с безброй мечти и вяра в собственото си бъдеще и се превърна в старица, прегърбена до земята от товара, който се строполи на плещите й.

Животът често се катурваше от идеалния коловоз, който взорът следваше далеч напред, и преобръщаше всичко. Закриваше картината и на човек му оставаха два варианта: или да тръгне от там, откъдето е паднал, в напълно противоположна посока, търсейки нов път, или да се върти и да търси предишния, пропилявайки понякога години в лутане.

Нейният коловоз отдавна беше слял контурите си с равната земя. Нямаше го и никога повече нямаше да го има. Трябваше да тръгне по друг път или да остане на същото място. И тя остана. С години.

Опитваше се да се плъзга по течението, без да се страхува от тинята, в която плуваше. Инстинктът й за самосъхранение отдавна беше притъпен и забутан някъде дълбоко в хилядите чекмеджета, пазещи чувствата й непокътнати за някой хубав ден, в който можеше да ги пусне отново на свобода.

Беше красива, нежна, млада жена, в чиито очи се оглеждаше старостта. И сега, както беше свикнала, понасяше стоически жегата и не помръдна сантиметър от мястото си. Беше калена да не отстъпва. Всеки друг на нейно място би се пораздвижил, би потъпкал на място нервно или поне помахал с ръка да си даде въздух, но тя стоеше като войник на пост и не помръдваше. Само косата й се възпротиви на жегата - един кичур се изплъзна и като указателен знак се спусна до средата на гърдите й. Тя не го забеляза. Мислеше си, че отдавна не беше имала само един клиент, обикновено бяха големи групи или поне няколко човека.

Намести ръката си в горния ъгъл на разпознаваемото „информационно, но и рекламно табло”, както го наричаше шефът й. В ръцете си беше разпънала картон с надпис Rentafriend.bg. Червени букви на бял фон, защото червеното беше цветът на парите, пак според шефа й.

Не й пукаше с какво се занимава, отдавна беше престанала да се вглежда в егото си. Нищо не я интересуваше - нито как е облечена, нито какво яде, за да засити празния си стомах, нито как изкарва парите си. Интересуваха я само парите. Тези малки нежни хартийки, които можеха да напазаруват всичките й надежди. Щастие. Нов живот.
И тя продаваше. С охота продаваше всичко от себе си, за да изкара повече. Ако можеше, щеше да се разкъса на парчета и да продава. Тя сама беше и кантара, и касапина в собствения си живот и продаваше на килограм.

Сутрин излизаше за работа и до обяд правеше това, което обича, преподаваше история в едно средно столично училище, следобяда идваха клиентите, които обслужваше внимателно и много вежливо, надянала маската на ведро настроение и изкуствени усмивки, а вечер се прибираше при Коко и отново вдигаше градуса на настроението си, за да го поддържа в добро психическо състояние.

Зарея поглед в дърветата наоколо да попие хладнина от зелената свежест в короните им, плъзна се по клоните и удави погледа си в небето, толкова чисто, без нито едно облаче, свърна поглед отново на земята, в далечината се задаваха двама мъже, прелетя чайка, една кола спря, за да премине майка с количка. Чайка ли? В София?

Проследи я с поглед. Изгуби я. Мъжете вървяха срещу нея. Единият беше с една глава по-висок от другия, само това се виждаше на първо време. Тъмнокестеняв, с малко по-дълга от обичайното коса, и мургав, чернокос. Високият беше облечен в сини дънки и бяла риза, на която беше навил ръкавите почти до лактите, другият беше с костюм и носеше сакото си през рамо. Продължаваха да вървят точно срещу нея. Когато наближиха съвсем, тя се учуди, поогледа се около себе си, но не видя никого, явно идваха при нея.

- Здравейте, вие трябва да сте Мая? - усмихнато подаде ръка по-ниският и се представи, беше Иво. - Ужасно горещ ден, не мислите ли? Още щом слязохме от колата и горещината ни удари като ударна вълна. А в колата беше толкова приятно, ето на, дори забравих да си оставя сакото. Как сте? Това е моят приятел Алекс.

Приятелят не подаде ръка, само леко кимна. Мая го мерна бегло и извърна поглед. Той гледаше право в нея. Присъствието му я смути веднага, без да може да си обясни защо. Може би защото беше красавец или изглеждаше надменно, извисяваше над нея, мълчеше и гледаше преценяващо.

- Надявам се, че нямате нищо против да сме трима? Един е воевода, двама са чета, трима са чета с предател - продължи Иво. Последва смях само от негова страна. Мая спря погледа си върху него, където беше безопасно. Беше около 30-35-годишен, с тъмни леко сведени надолу в краищата очи. Имаше добродушна усмивка, приличаше на човек, на когото може да се има доверие и може да ти продаде от скъпа кола до прах за пране. Изглеждаше искрен и безобиден, представител на мъжете, които веднага могат да попаднат в графата приятел и никога любовник, и не защото не бяха чаровни, приятни или интелигентни, а защото не оставяха нищо на въображението.

- Знам, знам какво ще кажете, че за групи цената е различна - усмихна се доволно, все едно е познал отговора на въпрос от „Стани богат”. - Нали? - всъщност не беше въпрос, защото продължи. - Но аз ще ви платя допълнително, като за група!

Мая сгъна картона на три прилежни части, за да го прибере в чантата си и отмести поглед от нереализиралия се комик, за да огледа смело другия мъж, но срещна погледа му отново - не се бе помръднал от нея и на милиметър. И тъй като или трябваше да го гледа нагло право в очите, или да отстъпи, тя избра второто. Прехвърли се отново на бъбривия.

- И тук ви хванах - ухили се отново Иво, - знам, че ще ми кажете, че се плаща само през сайта - заключи победоносно той.

Вие така добре знаете всичко, че вече се притесних да не ми вземете работата! - вметна с лека усмивка Мая, а Иво се разсмя пресилено на коментара й.

- Аз да ви я взема? Няма такава опасност, Мая, нека да преминем на ти, аз съм приятел на шефа ти, имаме общ бизнес, ако ме разбираш - подчерта провлачено. - Всъщност той ни каза, че си един от най-добрите му служители.

- Проверявате ли ме? - тя се опита да прозвучи спокойно и стрелна отново с поглед мълчаливия, решена на всичко този път да го задържи малко по-дълго, но по изражението му видя, че цялата ситуация беше започнала да го забавлява. Не знаеше как да реагира. Този непознат човек я караше да се чувства неловко, като глупачка, излязла в жегата с дъждобран. И то без да е проронил и дума.

- Не, не, ни най-малко - заобяснява се Иво. - Това е приятелят ми Александър, той не е бил в България от години - и сигурно е ням, добави на ум Мая - Но и да беше, съм сигурен, че всичко, което ще му кажете днес, даже ви гарантирам, му е безизвестно.

- Но както разбрахме, не и на вас - добави Мая като човек, на когото очевидно търпението му се изчерпва. И двамата с Иво се стреснаха от звука, който издаде Алекс, и се извърнаха към него. Това за смях ли трябваше да мине, помисли си Мая. Той продължаваше да не отмества поглед от нея, когато изведнъж гласът му се разля на чист български:

- Продължавайте си - Мая си помисли, че може би той беше режисирал тази сцена, а тя беше пионка, която кимаше равнодушно след всеки негов жест. Стоеше срещу нея, гледаше я втренчено и излъчваше спокойствие, което можеше единствено да те изнерви.

- Няма какво да продължаваме - окопити се Иво. - Започваме ли Мая или не? - явно и неговото търпение се беше изчерпало. Тръгнаха заедно в поход към прохладата на зелените дървета. По пътя Мая научи, че Александър тъкмо е пристигнал в България, а неговият приятел го е взел от летището. Иво се занимаваше с бизнес с имоти и още няколко неща, които й убягнаха, понеже усещаше втренчения в себе си поглед на другия. Искаше й се да се измъкне по-бързо от тази ситуация. Чувстваше се некомфортно, неестествено, в опасност, колкото и налудничаво да й звучеше.

- Избрали сте си смесена програма? - каза Мая. В стомаха й се затегна възел от притеснение. Ако единият действаше като диазепам, то присъствието на другия дращеше толкова остро сетивата й, че се учуди как може цялото й същество да реагира толкова първосигнално на един непознат.

- Да - отговори малко по-обнадежден Иво.

Както вече знаете, политиката на сайта ни е да запазим приятелската атмосфера и непринудените разговори, като същевременно аз ще се постарая да ви бъда максимално полезна с информацията, с която разполагам. Аз съм ваш приятел, а не ваш гид. Няма да ви изнасям беседи по история, нито ще ви отегчавам с дълги монолози, да ви изреждам цифри и години, които няма да запомните. Тук сме, за да се забавляваме като стари приятели, които не са се виждали отдавна. Моята задача е да поддържаме непринуден разговор за каквото пожелаете, да посетим актуалните събития, които ви интересуват, да ви покажа най-интересните места, барове, ресторанти, клубове, магазинчета, като по пътя ви разказвам за всяка стара сграда, всяка тухла и паве с история. Ако желаете, разбира се. Можем да говорим за каквото решите.


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(https://dreambook.bg)