Спри да ми казваш НЕ

Нона Янева

Откъси от книгата

Момчето стоеше като вцепенено. Не можеше да повярва какво бе чул току-що. За първи път му се случваше някое красиво момиче да му откаже. Не се случва често да чува думичката НЕ. Даже изобщо. Освен в случаите, когато майка му казва: Христо, миличък, не е време за ядене!, Не пипай това много е чупливо!, Не яж от купата с ръце!... Но момиче да му откаже... това беше просто невъзможно.

-Чакай... чакай, добре ли чух? – попита я, привличайки вниманието й върху себе си.

-Ами ако си чул не значи ушите ти са наред! – потвърди опасенията му. Усмихна се широко и отново се загледа през прозореца.

-Ама... как? Защо? – гледаше с очи пълни с неразбирателство.

-Казах ти вече! – отвърна му раздразнено. – Съжалявам, Христо, не съм от онзи тип момичета, които ще ти се хвърлят в краката и ще те умоляват да бъдат твои само защото си плейбоя на училището. Може и да имаш най-красивите пъстри очи, които някога съм виждала, но това определено не значи...

-Значи мислиш, че съм красив? – прекъсна я и леко повдигна едната си вежда.

-Не! – отвърна му твърдо. – Мисля, че имаш красиви очи.

Ето, случваше му се за втори път. Изпуфтя ядосано и седна на стола до момичето. Обърна се на едната страна и започна трескаво да мисли. Ще намеря начин да те накарам да ми кажеш ДА! – зарече се. В това време влезе професора.

-Здравейте, аз съм професор Стоян Петров и този семестър ще ви преподавам художествен литература. Е, да започваме!

Христо не можеше да се съсредоточи върху речта на професора. Вместо това от време на време хвърляше скришом поглед към Капреа. Момичето съсредоточено рисуваше нещо в тетрадката си, но заради гъстата коса, която се бе спуснала от дясната й страна не успяваше да види нищо.

-Това беше за днес! Благодаря ви и до утре! – каза професора и разпусна студентите.

Капреа набързо събра нещата си и напусна стаята веднага след лектора. С бързи крачки стигна до шкафчето си. Размени нещата си по литература с тези по рисувана. Преметна чантата с боичките си през рамо и се запъти към галерията. Минавайки покрай Христо момичето вирна високо глава и го подмина.

-За къде си се забързала така, принцеске? – подвикна след нея един от приятелите му.

-Няма как да ти обясня, ограниченият ти мозък не би разбрал! – отвърна без да го поглежда.

-Ау, огън момиче! – засмя се същото момче, което явно не бе схванало обидата.

-Ник, току-що тя те нарече глупак! – обясни му Христо и постави ръка на рамото му.

-Тя какво?! Ах, тази...

-Внимавай как ще продължиш това изречение! – предупреди го и сбръчи вежди. – Това момиче е само мое! – изрече, докато очите му не се отделяха от слабата фигурна на Капреа, която след миг се загуби зад ъгъла.

*****

В ума й изникна отдавна забравен спомен. Преди няколко години двамата бяха отишли на панаир и момичето го накара да влязат в шатрата на някаква врачка.

 

„-Момче, подай ми ръката си! – каза му жената и през смях момчето го изпълни. – Я да видим! – врачката наблюдаваше известно време линиите, после си пое дълбоко дъх. – Как е името ти? – попита тихо.

-Христо Атанасов! – отвърна гордо.

-Е, Ловецо, след няколко години ще срещнеш своята Сърна! - каза бавно, очите й бяха станали бели. – Не я пускай, Ловецо! Не й позволявай да си отиде, тя е твоят единствен шанс!

-Единствен шанс за какво? – попита я, докато веселата усмивка не слизаше от лицето му.

-Единствен шанс да бъдеш обичан и щастлив! – отвърна и затвори очи. Когато клепачите й отново се надигнаха, очите й бяха върнали нормалния си цвят. – Е, получихте ли това, което искахте?

-Ха, шарлатанка! – изсмя се Христо и напусна малката шатра.

-Момиче, чакай! – извика врачката. – Запомни думите ми, Сърната ще се появи и ако брат ти я изпусне, това ще бъде неговият край!

 

Споменът бе изникнал така изведнъж в съзнанието й, че чак я уплаши. Мария продължи да размишлява над него.

-Ами ако тя е права? – изрече тихо, а очите й се разшириха от притеснение.

*****

-Как така си я сгодил? – беше гласът на най-голямото дете, Симеон Николов. – С какво право?

-Аз съм й баща! – получи ръмжене в отговор.

-И това ти дава право да я обричаш на страдание. Поне познаваш ли момчето?

-Познавам баща му и майка му! – отвърна просто. – И те са добри хора, знам, че и синът им е също толкова добър човек!

-Мамка му, татко, с какво право? – извика Симеон и събори масата на земята.

-Това беше сделката!

-Сделка? Сключил си сделка с някакъв за дъщеря си? Не мога да повярвам! Просто... ти не си добре, старче, годините са те променили! Подлудили са те! – изръмжа в лицето му. – Тотално си откачил, нали твърдеше, че тя е като зеницата на окото ти, че я обичаш и че не би позволил на никого да я нарани! А сега? Сега ти си сключил шибана сделка определяща бъдещето й! Остарял си и си полудял, друго обяснение не виждам!

-Не са годините, синко, и ако можех щях да върна всичко назад! Сделката, която сключих бе за първородната ми дъщеря, ако имам такава. А мъжът, с когото я сключих бе най-добрият ми приятел! Когато се родихте вие двамата реших, че съм обречен да имам само синове, но после се появи моята малка Капреа... В същата година се родиха децата на моя приятел Марин, имаше син и дъщеря – близнаци... Вече бе твърде късно да се отметна... държа му прекалено много! Благодарение на него, днес сме отново родината си! Ако не ми бе помогнал преди толкова много години, не знам какво щеше да се случи с вас, с нас… В началото беше просто… не знам… Може поне да ги запознаем, да опитаме да видим какво ще стане…

На Капреа всичко това й дойде в повече. Момичето тихо се промъкна в гаража. Качи се в колата си и с бясна скорост напусна малкото имение и неговите предели. Не познаваше нищо в този град за това се остави очите да я водят. Подмина тесен черен път и бързо след това обърна колата. Пое по него, като преди това почти двойно намали скоростта си. Накрая се озова на широка скала обрасла с мъх и трева. Момичето слезе от колата и седна на капака й. Загледа се в небето. Залязващото слънце обагряше града в нежни оранжеви нюанси. Момичето отпусна глава назад и затвори очи. Мислите й отново и отново я връщаха към разговора между брат й и баща й. Не разбираше само защо все тя бе потърпевшата. Бе се отпуснала, а сълзите свободно се стичаха по лицето й, когато чу познат глас.

-Цял ден ми отказваш, а сега се срещаме на любимото ми място!

Момичето подскочи и се огледа уплашено. Видя познатата фигура на Христо. Подтикната от непознато чувство, се затича към него и сблъска телата им. Момичето го чувстваше близък, вероятно защото бе един от малкото й познати в града. Христо нежно я прегърна, неразбиращ внезапния й изблик.

-Хей, Реа, какво е станало? – попита нежно докато галеше косата й. – Можеш да ми споделиш!

-Просто... просто се чудя защо лошите неща се случват все на мен! И защо никой не ме подготвя предварително за тях? Защо никой не се чуди как бих се почувствала аз? Да, аз, Капреа Николова, имам чувства не съм някаква бездушна марионетка и отказвам да се омъжа за човек, когото не познавам! – изръмжа.

-Чакай! Какво каза? – попита я учудено.

*****

-Не си единствената прецакана! – прошепна тихо.

-Какво имаш предвид? – попита го объркано, без да се отделя от него.

-Майка ми и баща ми седнаха да ми четат лекция как вече съм достатъчно голям, за да се задомя. Мисленето им е толкова остаряло, за Бога, живеем в 21 век. Какви са тези уредени работи?! – измърмори недоволно. – Не било задължително да стане веднага, но ми било време. Щели да ме запознаят с подходящото момиче и всичко щяло да стане от само себе си. Разказаха ми, че и тях са ги били запознали по този начин и било едва ли не традиция в семейството ни... Представяш ли си що за скапано семейство имам. Сгодили мен, но неи сестрами. Освен това ми говореха врели некипели почти през цялото време. И просто ми писна. Качих се в колата и се махнах от там!

-Писна ми! – извика със все сила и се отдръпна от него. – Писна ми да ми се случват лоши неща! Да си играят с мен, нещата да се въртят като в кръговрат и да се повтарят, и повтарят! Отново и отново! Писна ми! Писна ми писна ми! – вървеше напред назад и гневно ръкомахаше с ръце. – Не мога повече! Не мога! Наистина!

-Хей, хей, всичко е наред! – нежно я обърна към себе си и погали лицето й. После я притисна в прегръдката си. – Реа, добре ли си? – попита я, когато усети, че дишането й е някак учестено. Отдалечи я нежно от себе си и огледа лицето й. – Какво има? Изглеждаш бледа! Добре ли си?

-Аз... - започна, но дишането й стана още по-накъсано и не можеше да изрече нищо.

-Хей, Реа! Капреа, кажи ми какво да сторя, мамка му! – изрече, докато трескаво търсеше решение.

Взе я на ръце и я постави на капака на колата си. Момичето хвана ръката му и написа няколко думи с пръст върху дланта му, които той бързо разбра. Сви се върху плоския капак, докато се опитваше да успокои дишането си. Христо се върна при нея с малка кутийка и шише вода. Момчето отново я взе в ръцете си. Взе едно хапче, а момичето с треперещи ръце го пое от него и го постави върху езика си. Той отвори водата и й я подаде. Капреа отпи няколко глътки и после му я върна. Отпусна се за няколко мига върху него.

-Добре ли си? – попита я, осъзнал, че тя вече диша почти нормално.

-Да – отвърна. – Благодаря ти! – започна да се изправя.

-Не, чакай, остани така още за миг! – прошепна момчето и отново я прегърна.

Беше усетил нещо странно, нещо ново и непознато, докато тя лежеше върху гърдите му. Искаше да разбере какво е това чувство, беше толкова топло и уютно, каращо коремът му да се свива от приятни конвулсии.

Капреа се усмихна и затвори очи, връщайки се в старото си положение. Останаха така уж само за няколко минути, но те бавно се нижеха, превръщайки се в часове. Просто седяха прегърнати върху капака на неговата кола, наблюдавайки нощното небе. Звездите бавно започнаха да изгряват на небосвода, а долу в низината лампите на домовете бавно започнаха да светват.

-Все едно звездите се оглеждат... - прошепна тихо Капреа.


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)