Моята надежда, Надежда...

Катерина Светославова Добрева

Откъси от книгата

Ето ме.

 Не е ли странно как три часа и тридесет минути ( приблизително) във въздуха променят живота? Качих се от огромното летище край Мюнхен, пристигам на по-малкото, отколкото го помня, варненско летище. За първи път от четири години стъпвам в България. Не ми липсваше. Изобщо. И никога нямаше да се върна, но когато пред човек има две отворени врати и едната се затръшне, той тръгва към другата.

 Различно ми се вижда. Оглеждам се. Тук някъде трябва да е и баща ми. Не бързам да го открия. Колкото по-плавно и бавно се случват нещата, толкова по-добре.

 Крача бавно. И защото се страхувам да бързам, и защото дърпам два куфара, сак и дамска чанта – нещата които успях да си взема от Германия. Другите ще останат там, но спомените ще са с мен. Навсякъде – по летищата, по магазините, в сънищата.  Толкова съм умислена, че се сепвам, когато чувам името си.

 -Надежда!!

Обръщам се и виждам баща ми. Усмихнат е. Толкова щастлив изглежда. Като закована съм на място. Не мога да помръдна. А той бърза толкова много, че се препъва и ме разсмива. Стига до мен е ме взема в прегръдките си.

-           Надежда, слънце мое, здравей! Как си? Добре ли си? Всичко наред ли е? Как мина полета? Изморена ли си? Гладна ли си? Чакайй, дай да взема багажа. Сигурно много ти тежи?!

Засипва ме с въпроси и на моето лице също грейва усмивка. Не сварвам да отговоря на всичко, защото той продължава и продължава да пита.

 Слагаме куфарите и сака ми в багажника. Баща ми сяда на шофьорското място, а аз до него. Усмихва се, но не ме пита нищо. Аз мълча. И настава тишина. Усеща се притеснението. И моето. И неговото.

-           Няма ли да кажеш нещо? – за секунда откъсва поглед от пътя и ме поглежда, а аз поклащам глава – Е, недей така, разкажи ми. Как си? Какво е чувството да върнеш?

-           Добре съм.

-           Знаеш ли, Надя, като бяхме малки, се молех да замълчиш, разбираш ли? Толкова много дрънкаше. Ама сега... сега е по-добре да не мълчи. За първи път те моля да говориш. Какво става да не си забравила български?

-           Ще ти се да съм забравила! – този Иво. Винаги, ама винаги можеше да разведри положението.

И въпросите започнаха. „Как си?“, „Вълнуваш ли се“?, „Нали ще ми дойдеш на гости?“.

-           Ама, бабе, виж се! В тази Германия изобщо ядете ли? Или я карате само на диети? Я ми кажи!! Как може такова нещо? След като вече си си у дома те искам поне веднъж седмично при мен. Трябва да се оправи това. Ааа!!! Как може? Тази, тази Германия ще ми съсипе момичето! Моето момиченце. Любимата ми внучка!

-           Та като го спомена, бабенце, аз ли съм ти любимия внук?

Той така я гледа, а тя е толкова ядосана, че Германия ме е „развалила“, че ме разсмиват. Разсмиват ме искрено.

-           Мале, Надя, ако знаеш какво съм ти подготвил...

-           Какво, Иво?

-           Вече е август. Имаме само около четиридесет и пет дни да се забавляваме. Ще ти покажа Варна, цялата Варна. Не е голяма колкото Мюнхен, но ще видиш, по нищо не отстъпва! Ще видиш моловете, морската градина, а ако знаеш... Да ти кажа ли? – кимам – Още тази вечер ще те заведа в един от варненските клубове наживо на една от най-известните български певици!

-           Чакай малко,Иво, не бързай! Искам и дори настоявам Надежда да остане тази вечер вкъщи.

Отново всички погледи се впериха в мен.

-           Иво, съгласна съм, може би друг път?

-           Обещаваш?

-           Не.

-           Обещай!

-           Няма.

-           Защо?

-           Не обещавам нищо!

-           Знаеш ли?

-           Какво?

-           По-досадна си, отколкото те помня!

-           А ти си по-голям лигльо, отколкото аз те помня!

-           Досадница!

-           Лигльо!

-           Млъкни!

-           Ти млъкни!

-           Мале, колко си оригинална, Надя!

-           Ти, защото си по-оригинален, Ивайло!

-           Смотла!

-           Глупак!

- Деца, моля ви, вече сте на по седемнайсет години, какво е това държавие! Виждате се за първи път, от сигурно повече от 5 години, и се нападата и обиждате!

- Сонче, остави ги, искам да видя дали пак ще стигнат до бой като онзи път в градината, сещатате ли се всички?

Почнаха да се смеят, та чак до сълзи. Припомнят ми. И както ми беше смешно, изведнъж ми стана гузно и виновно. Не само ги бях забравила, но и не се бях сетила да ги запомня, да ги взема с мен, като тази сутрин взех немските спомени. Нима наистина нищо тук не ми липсваше...?


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)