Предверие на любовта

Йордан Калайков

Откъси от книгата

     Човек дори и да е наясно, че нещо ще се случи, пак може да бъде съкрушен, когато то се случи. Това точно сполетя Стефана  през онази нощ, когато Николай си тръгна – решително и окончателно, както изглеждаше по всичко. Тогава тя разбра, че грижливо изгражданото щастие не винаги осигурява спокойствие и може да рухне за миг. Изглежда, колкото и да отглеждаш хубост никога няма да е достатъчно. Сега се питаше как да възпре напиращия страх? Дали човек може да загуби всичко и да се опази? Понякога това е възможно, но по-често – не. Тези мисли се въртяха в главата и непрекъснато, но вместо да донесат спокойствие се получаваше обратното. Стефана усети с ужас как нейният свят, изграждан тъй дълго, потъна в мрак и изгасна. Нещо дълбоко вкоренено в същността и , престана да съществува. За първи път в живота си почувства как женското в нея изгладня обидено, после освирепя, а накрая започна да скимти. Бе безпомощна да спре тази тиха катастрофа. Истински разбра какво се е случило, когато не намери сили да изхвърли от банята снимката на Николай, опряна на кутията с бижута и полупразния флакон от неговия парфюм. Съкровената територия под душа, която се бе превърнала в нещо като любовен олтар за двамата, и се стори опустяла, посивяла от болка, противна, даже усети натрапчивата миризма на прах, съвсем неподходяща за това място.

     Хубавите години заедно не бяха им стигнали да се опомнят, да се отърсят от заслеплението, оказаха се неусетно зациментирани в надменното добруване изнасяно най-често на показ. Сънуваното бляскаво бъдеще тъй и не се състоя. Сега , застанала пред гардероба знае, че вътре го няма сгънатото бельо, костюмите, ризите, вратовръзките окачени в дясното крило. Стефана усети как се олюля пред празнината зейнала отвътре. В съзнанието и нахлу някакав неясен протест срещу живота, който не само, че не е справедлив, но е и коварен.

     В следващите еднакви и безлични дни почувства липсата на самоувереност, която е присъща на улегналите и успели хора. Когато погледът и попадна в огледалото, видя лицето си вкаменено от безсилие, гняв, срам и наранена гордост. После прочете механично надписите над  огледалото, на които тъй вярваха с Николай : „Любов е да има с кого да гледаш луната”, „Любов е да поплачеш на нечие рамо” . . . отвърна очи, любовта може да бъде жестока, помисли си. Любовта, ако въобще съществува, изглежда е изтъкана от думи и твърдения прекалено общи , за да бъдат лични.

      След безличните дни заприиждаха кошмарни нощи. Случваше се спомените да идват натрапчиво в мъчителен полусън. Къде беше отлетяло времето , когато бяха влюбени  до уши, не виждаха и не чуваха нищо. Като глухар и токачка – лесна плячка за изсъхналите на корена си скептици. Говореха си едновременно и не се интересуваха от смисъла на думите. Тогава, в онези времена, очите им бяха невиждащи , а устните от честа употреба – малинови и подути.. В страната на щастливите вкуса на целувките бе всичко. Взривяваха автобусите с гръмогласен смях. Николай я разсмиваше с гримаси и нечленоразделни звуци. Стефана и смехът – дали това е било някога? Бяха създали своя весел свят и ден след ден рисуваха старателно глупостта , а тя на свой ред ги украсяваше по неподражаем начин. Толерантните не без основание се питаха може ли да се сърдиш на обитатели на друг свят, където общоприетото е табу. „Мое храбро момче” – му казваше тя полушеговито, полусериозно, а той немееше щастлив , без да се замисля защо е храбър. Обладани от стихиите на отключената любов, през игрите на многозначителните погледи се врекоха да бъдат заедно, докато смъртта ги раздели, както се постъпва, когато човек е оглушал, ослепял и оглупял. Стоейки на парадния вход на живота не усещаха повея  от крилете на летящото време. Задаваха си въпроси, но не дочакаха отговорите. Спомни си как Николай я молеше да разказва за часът преди поредната среща, не за отминали неща. Това беше нещо като забавен маскарад, в който любовта се бе дегизирала като случайност. Така , като влюбени паяци изплитаха нишката на доверието, нощите се разсъбличаха във великолепието си, нямаше нищо излишно. Очите се задъхваха от очите насреща, а експлозиите на смеха смущаваха мрака. Новият ден предвещаваше гмуркане във висините на небето ...

     Стефана скачаше с разтуптяно сърце прекосило внезапно невидимата граница между светлина и сянка. Живеенето дълги години в светлосянката се беше оказало приятно и удобно. Сега светлината беше изтляла и угаснала . Дали щеше да прогледне утрото? В празната спалня със запушени от мрака прозорци  се беше промъкнал студът. Сякаш зимата се беше спотаила неканена и сега дишаше на пресекулки с ледения си дъх.

                                  .

                                              2

 

       Една дъждовна вечер Николай забеляза , че дъждът има кос силует, че капките почукват по перваза на прозореца с някакъв особен, напевен призив, а на него му е безкрайно тъжно.. Приятелите му го убеждаваха , че светът е сбор от какви ли не представи и щуротии, които после, рано или късно, непрекъснато опровергаваме. Възразяваше , че всички имаме нужда от споделяне, обсъждане, говорене и единение. Не се качваме във влака на живота , за да отидем там, където отиват другите, а на нашето място. Продължаваше да настоява пред неколцината  му близки , че нищо не разбират. Останал сам си спомняше с горчивина, че никога, през не малкото години от брака им със Стефана, не се опита да говори за чувствата си, за това какво изпитва към нея, за миговете , когато е бил щастлив, за онези четвъртъци ...За какво да го прави ? Нали , когато си щастлив, няма нужда да говориш, да разкриваш какво мислиш или да благодариш?

    Годините на тъй нареченото семейно щастие се изтъркаляха незабелязано. Имаше всичко – престижна работа, хубава жена , твърдяха го всички, деца , които растяха неусетно, носеха шестици, печелеха състезания, сочеха ги за пример.  Какво друго му трябваше, по дяволите? Знаеше само, че отвътре и не отскоро, някъде от много дълбоко, бе  изпълзяла необяснима тревога – подмолно като змия. Не и обърна внимание отначало. Дори, когато я усети в себе си, зачената да примърдва, я посрещна с усмивка. Отдаваше го на някаква особена позакъснялост да си малко луд, да си изкушен от тъмната и мистериозна страна на живота, което, разбира се, е за предпочитание пред убийствената скука и рутина на ежедневието .

       Сега , след като бе загърбил всичко изградено през годините , започна все по-често да си мисли за сянката,,която плъзна между него и жена му. Сянката , която бе погълнала светлата част от живота им.  Осъзна , че хората са като планетите и се въртят около слънцето на любовта. Животът се превърна в низ от светли дни и много незабележимо тъмни нощи. Нататък вместо да се гледат в очите и да се смеят, както само те си знаеха, започнаха да разсъждават за проклетите принципи. Жестовете им един към друг станаха непохватни. „ Целуни я , целуни я!”,казваше си понякога сконфузен, но това тъй и не се случваше. Времето си вървеше лишено от събития и радост. Понякога се питаше дали е за вярване, че всеки божи ден любовта   ги е носила на крилете си. После всички четвъртъци бяха само техни и бяха щастливи. Още по-после пак се събираха, но не като някога. Колко пъти му се е искало да и каже: „Аз не съм толкова добър, колкото си мислиш, но ме обичай аз ще стана по-добър от себе си”. Вярваше , че хубавите времена предстоят и непременно ще се случат..

          Почти неусетно се пристрасти към самотните нощи с тяхната тишина и приглушени светлини, с особените вибрации и обещанията за очаквана, но някак си неадресирана интимност. Внуши си, че през нощта задръжките и условностите отпадат от само себе си и по естествен начин  вечното противоборство между половете изчезва. Тогава, мислеше си, един мъж и една жена могат да се радват истински на сдвоеността си, приютили се в общото си тяло. Така гласеше теорията. Оказа се , че и тези радости не са опазени от рутината.  Само повторението , без грижа за пламъчето се превръща в обикновен навик.

     Напоследък все по-често си задаваше натрапчивия въпрос – кой всъщност е той? Обича черното - черни костюми, черни очила, черни коли. Има слабост към разточителство, веселби , показност. Бавно и мъчително бе прозрял, че това, което човек действително притежава, е вътре в него и в този смисъл друг изход няма да се опазиш. Вече бе усетил да го пронизва онази остра болка в противоречие с всяка логика –  беше нещо като конфликт със собствената душа. Това подхлъзна равновесието му. Чувстваше се притеснен, изнервен, изплашен, объркан. Изблиците на тревога зачестиха и постепенно го завладяха. Стефана не беше същата от онези четвъртъци и нямаше как да бъде. Заряза любимите си девизи, които го бяха крепили толкова време. Не вярваше вече, че това което не те убива те прави по-силен.  И радостта от работата  не го спохождаше, както когато правеше кариера. Откри лова. Запиляваше се с ловната дружинка през уикендите. Прибираше се рухнал от драпането по баирите и от ловджийските трапези. Така , мислеше си, решавам проблема със стреса. Чете ли ? Тук трябваше да помисли повече. Няколко луксозни, не дочетени биографични поредици за босове от едрия бизнес, инструкциите към последната скъпа играчка – лъскавата ловна карабина „Берета”, няколкото бегли разходки по форумите - най-вече виртуалния онлайн супермаркет „Ибей – фрии” и ... толкава. Да – кара „Мерцедес” – спортен и мечтае за самолетче - може „Чесна”, от двуместните.

       Колкото и да разсъждаваше, мислите му заобикаляха случващото се и изчезваха извън дома изпълнен със стари спомени. Чувстваше се истински свободен навън, по хълмовете, сред дърветата, макар дните понякога да бяха мрачни, облачни и често преваляваше. С горчивина разбра , че един   мъж и една жена, могат да заживеят заедно за дълго, без да се познават истински, че съвместното им съществуване може да е наситено с фантазии, с лъжовни послания, с несбъднати  очаквания и с големи разминавания. В душата  на Николай се породи решението – отначало страховито, но после оказало се спасително и фатално . Тръгна си.

                                              3

 

       I Стефана беше попска щерка възпитавана в целомъдрие, в пиетет към семейните ценности, в страх от Бога и грехопадението. Вричането на един мъж – мъжът на живота и – би означавало всичко за нея. С времето , вътрешната пуританска нагласа, ценностите, които изповядваше, придадоха на израза и непроницаемост. Изглеждаше дръпната, дори високомерна – изцяло отнесена в свой си свят. Влюбена в литературната класика от младини, някак естествено се превъплащаваше в образи на героини от романите, които буквално поглъщаше с настървение . Беше чувствителна и фина като Наташа      Ростова, фатално обречена като Ана Каренина или своенравна като Скарлет. Едва прикриваното презрение към проявите на лош вкус и дебелащина , задълбочиха все повече разрива и със света и с Николай.. Животът и бе тайна, която тя не можа да разгадае до края – пълен с парадокси , възходи, падения и най-вече разочарования.

      След лудешката любов в последвалите години видя Николай  в друга светлина. Разбра , че е човек с бохемски нрав, луда глава и опърничав, колкото си иска. Обичаше компаниите и гуляите. Да се запие и осъмне някъде бе за него като да диша въздуха, без който животът е невъзможен. Проницателните му очи, като на първокласен спец по тънката част, опипваха женското обкръжение и тутакси поставяха безпогрешни диагнози. Никога не се колебаеше , когато се впускаше в някоя авантюра, заиграваше се всеотдайно и тогава хората и техните мнения преставаха да съществуват. Отначало Стефана се досещаше за похожденията му. После вече знаеше. Затвори се наранена , потресена и отвратена. Изпитваше задоволство от порядъчния живот , който водеше и тъкмо ,когато се радваше на превъзходството си в съзнанието и неусетно се загнезди особено усещане.. Не съжаление за съдбата си, не дори мъка, а тежка като плесен безутешност. Крачеше  в блестящата стъклена витрина на нравствеността с  вдигната глава. Сега с женския си усет долови нещото, което напълно необяснимо разяждаше  онова, което винаги и единствено е имало значение за нея. От висотата на житейската си правота, като от трибуна тя бе презряла завинаги тълпата. Тази , в която Николай се чувстваше свойски. Много пъти и се е приисквало / вече не знаеше дали това бе реалност или кошмарен сън /да слезе от пиедестала си и да  зашиба с камшик всички тези хубавки мацки и техните ухажори. Също като Христос в храма, прогонващ търговците от святото място. Да им кресне в лицата колко са ниски и жалки в плен на страстите си, как са потънали в грехове до шията като в тресавище. За да се спасят от Божия гняв, да станат по - ниски от тревата, да се смирят, вместо да развяват байрака на похотта. Защо Господи, беше тогава тази разяждаща, идиотска безутешност?

         Беше се почувствала отвратително като с откраднат живот. Всичките тези години уж подреждаха живота си, а всъщност едно паралелно време погълна всички. Какво се случи – тъй неочаквано и лесно? Генетична обреченост е казваше Николай, мъжът да е вечен ловец, а жената да търси най-силния мъжкар…В стъклата на техния прозорец все по-често слънцето закъсняваше да изгрее, а когато се появеше на Стефана и се струваше , че му липсва тяло. Сърцата им бяха заживели поотделно. В разговорите , доколкото ги имаше, миналото  и спомените за него се превърна в настояще.Понякога спореха, упрекваха се взаимно. Стефана напрягаше нощем слух да дочуе камбаните на радостта , но те бяха замлъкнали. Очите и не забелязваха птиците, нито залезите, а дъждът се беше превърнал в неприятност, която само мокри. Усещаше как с всеки изминат ден насъбираше тиха мъка и сега тя като коварно гвоздейче забито в съзнанието и бодеше търпеливо и систематически увереността и самочувствието

 и като непрекъснато напомняше за себе си. Все по-често сънуваше луда любов, сякаш изкушена от самия Сатана. Не и се щеше да повярва , че тяхната планета на радостта е спряла хода си . След такива кошмарни нощи се намразваше, а тихата доскоро мъка се превръщаше в свирепост. Истински се възмущаваше на младите в автобуса, които се смееха глупаво, населявайки територията на любовта, без да се интересуват от мнението на когото и да е . И все пак тайно  завиждаше на тези млади хора, оглушали и ослепели в името на взаимността.

       През дългите безсънни нощи, изтерзана и на края на силите си, бавно и мъчително осъзна , че образът на обречената Ана Каренина , в който се беше настанила удобно и бе живяла в него дълги години, е адски остарял, а тази блестяща стъклена витрина на нравствеността е като капан от който излизане няма. Знаеше , че сквернослови, макар и в мислите си. Нима е наместник на Него, че да и се иска да шиба с камшик греховните? И онова ужасно, идиотско твърдение , че целомъдрените умират безутешни, което се въртеше в главата и като рефрен на шлагер с мръсно съдържание на думите.

       През една августовска утрин на връх Преображение Господне, когато лятото  си отиваше за пореден път, Стефана се събуди  с  празна глава.. Нещо напълно необяснимо се беше случило. Усети огромно облекчение, почувства се отвързана. Видя се отстрани като удавник, който току що се добрал до брега изтощен до смърт и невярващ , че е оживял. Защо да не опита да влезе  в  ролята на делова , независима жена с лек нюанс на студенина в поведението. Думичката „студенина” и хареса. Няма да бичува тълпата, но ще я гледа отвисоко със снизхождение и усмивка.


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)