Рубин

Милена Крумова

Откъси от книгата

Огънят криеше своите тайни твърде строго. Като една необуздана стихия, той не си позволяваше да бъде щедър към любопитните и проницателните. Успяваше да им доставя наслада, но ги направляваше подмолно като изобретателен злосторник към  мистериозния и невъзможен свят на колебанието. В него можеха да се открият само нежни, загадъчни картини, наподобяващи определени образи, но нищо сигурно и точно нямаше в тях. Тук-там танцуваха двойки в страстен танц, носеха се из пламъците, почти летяха. После се превръщаха в чудовища, алчни за уплашени души, отварящи гневно паст. Бавно се удължаваха и придобиваха змиевидна форма, докато не заподскачат като китайски дракони на празнично шествие. С въртеливи движения умираха, заспиваха. После отново се раждаха силни и самонадеяни. Издигаха се в нов облик – този на цвете, което е разцъфнало щастливо, но за да бъде защитено от враговете си, пускаше остри бодли и израстъци.

Красиво и страшно се преплитаха в хармонично единство, неподозиращи за противоречивата си природа. Нямаше конфликт между тях, защото умееха уверено да покоряват и безмилостно да унищожават. Огънят обичаше изненадата, сблъсъка и шеметното настъпление преди голямата победа. Накрая самодоволно се превръщаше в пепел. Грозен резултат от страстен танц. Но всеки край крие някъде в себе си други начала – искрици, готови да върнат огнената колизия, очарователна и плашеща едновременно. Можеха да пуснат малките си езичета, те бавно да започнат да поглъщат света около себе си, докато не се превърнат в огромни зловещи демони, надарени със страшната сила да се разпореждат, без да искат позволение, без да знаят правила и закони. Пагубният момент на трансформация би могъл да се спре в точния момент, тогава езичетата ще умират безнадеждно, пръскайки се на малки сияйни звездички, уморени от приключения.

Стихията би могла да се овладее и да придобие прометеевски смисъл. Тя е дар и стимул за  развитие. И въпреки това не винаги това е възможно, понякога просто има нужда да се понесе и развие щедрата си снага, да покаже мощ и да сложи ръка над Вселената. Енергията ѝ прелива и е винаги готова да изпепелява, толкова власт притежава, че човек може да ѝ се възхищава до насита. Той я иска и търси. Тя намира път към душата му. Тя гори в сърцето, което неуморно тупти. Това убийствено своенравие и жажда за живот, изпълнен с радост и удоволствие, прилича на любовта. Огънят и любовта – еднакво силни, еднакво безразлични към дребнотемието на деня.

*

Яна се беше загледала към огъня в камината, който беше запален в ресторанта на открито. За миг се усети хипнотизирана от валсуващите пламъци. Те сякаш ѝ говореха някакви тайни, но тя не успя да ги разтълкува и отново се върна към разговора си на масата с любимия – Филип. Той забеляза отвличането на вниманието ѝ. Ревнуваше,  отскоро бяха заедно, искаше всичко да знае за нея, да бъде непрестанно с нея, да я вижда, докосва, изпива. Затова притеснен я попита:

– Какво има в камината? Видение ли се появи там?

– Не, разбира се! – Яна започна да се извинява. – Просто си въобразих нещо!

– Искам да знам! – Филип взе ръката ѝ и се приближи напред към нея, сякаш очакваше тя да сподели някаква тайна.

– Не, не исках да се изразя точно така... По-скоро действах като художник, прибавих малко въображение и пламъците придобиха чудовищен образ. В съзнанието ми, не наистина.

– Добре, това е хубава идея. Ти си художник, но да проверим сега аз като обикновен ветеринарен лекар какво бих могъл да видя. Сега ще използвам своето въображение и ще ти кажа, че... – Филип се загледа в камината и се опита да изнамери нещо определено, но се затрудни, трябваше му повече време. Помисли, съсредоточи се, помълча. Скоро след това беше готов с отговора си: – Мисля, че това е жена! Със сигурност виждам жена! Непокорна е, движи се хаотично, сменя непрестанно посоката. Но има нежност. Има някаква траектория, подчинена на формула. Кой би могъл да я разгадае? Само посветените, аз не мога!

– Не е вярно! – изсмя се Яна. – Лъжеш ме, там няма никаква жена!

– Погледни отново, не забелязваш ли косите ѝ, устните ѝ? И очите ѝ! Прилича на теб!

– Да, да! – тя отново се засмя недоверчиво.

– Навсякъде виждам теб! И непрестанно искам теб!... Изгарям! – Филип я погледна изпитателно и искаше да види нейната реакция след думите си.

– Много държа да знаеш, че пламъците ти са споделени. И аз така се чувствам! Но някакси трябва да го овладеем този огън, защото ще прегорим!... Наздраве! – Яна вдигна чашата с червено вино и през нея вникна в лицето и очите на любимия си, там отново видя огън, беше странно смесване на цветове от напитката и отражението на камината.

– Наздраве!... Предлагам да не правим никакви планове, да не овладяваме нищо, а направо да се изпепелим!... У вас! Обичам твоя дом! Обичам всичко твое!

Напуснаха ресторанта и се насочиха към дома на Яна. Отваряйки външната врата, внезапно Филип се спря на прага и вдиша дълбоко. Някакви спомени го върнаха назад във времето, когато не влизаше тук като желан гост. Беше винаги напрегнат, чувстваше се наблюдаван, изпитван. Но въпреки това всеки път проявяваше нужната смелост, за да понесе тези негативи и да се опита да опознае притежателката на този хубав дом. Тя будеше интереса му, стряскаше го с непредвидимите си реакции и внезапните промени в настроението. Караше го да бъде нащрек за провокации от различен характер – въпроси, идеи, предложения, обвинения.

Сега, поглеждайки през прага, отново се почувства на изпит. Объркаха му се представите, сътвориха странен меланж от чувства. Тъга и радост се съюзиха, за да изградят у него едно пълнокръвно усещане за неминуема реалност.

– Яна, ти обичаш ли ме? – попита я той ненадейно през прага, преди да влезе.

– Сега ли да ти отговоря?... Там ли ще стоиш?... А защо не затворим вратата по-напред? – тя се стресна от резкия въпрос.

Много пъти бяха говорили за отношенията си, въпреки че от месец бяха истински заедно. Но всеки ден се виждаха и говореха, обичаха да споделят всичко един с друг, признаваха си грешките и успехите от деня. Но сега, стоящ на прага, той ѝ се стори отдалечен. Сякаш искаше някакво странно уверение и не му стигаше нищо случило се преди това, беше ненаситен и недоверчив, лоши човешки качества.

– А ако не те обичам? Какво ще направиш? – тя отправи предизвикателство към него.

– Тръгвам си. Няма да ти губя времето, то е безценно и необратимо!

– Боже, ти сериозно ли говориш?! Плашиш ме!...

– А аз чакам! – все още той стоеше сериозен и плах пред прага.

– Влез, моля те! Ела при мен! Всичко ще ти кажа, само затвори вратата!

– Не, сега!

– Добре... Тогава ме слушай!... Аз отдавна те обичам и съм сигурна, че ти си най-специалният човек за мен! Ти си този, когото аз искам да имам до себе си. Убедена съм, че с теб живота ми би бил сбъдната мечта. Ти ме разбираш и аз те разбирам, между нас има нещо вълшебно и искам да го изживея изцяло! Не разбра ли, че безобразно много те обичам?! – почти му се скара Яна.

Филип се развълнува, влезе, затвори вратата и я прегърна силно, с много страст. Не искаше да я пуска, сякаш можеше да му я отнеме някой. Донякъде вярваше на думите ѝ, обичаше ги и жадуваше да ги чува отново и отново. Затова ѝ задаваше често подобни въпроси. Но беше и несигурен. Толкова силни бяха чувствата му, че не смееше да ги смята за истински. Съмняваше се във всичко и това го изяждаше дълбоко. Болеше го, че не си позволява да се отпусне и отдаде докрай.

– Толкова е уютно при теб! Толкова ми харесва да съм тук! – Филип жадно взе да поглъща видяното в дома на художничката. – Този старинен часовник е прекрасен! Говори ми за времето, колко е относително и безцеремонно. Толкова спомени ми навява!... И картината, която си дорисувала, вече се усмихва на стената. Сега е вдъхновяваща. Носи радост... А това? – обърна се мъжът към статуетката на библиотеката. – Невероятно, ти си направила фигура от парчето тюркоаз, което ти подарих!? Кои са тези три дами?

– Трите мойри.

– Съдбата!?

– Повелителките на съдбата. Неумолими, безпощадни!

– Ние двамата ще можем ли да подредим съдбата си заедно? Да изпредем нещо красиво, дантела със специална символика? Толкова бих искал това да е възможно! Или...

– Нека да пробваме! Да вложим въображение и да не прекъсваме нишката! Пък ще видим, я дантела, я шевица, я кърпени чорапи!

– Съгласен съм.

Омайна вечер, вълшебна нощ, изпълнена с любов, окъпана в страст. Толкова истинско и човешко усещане. Бавно и трудно постижимо, след дълъг път на догатки и тревоги. Но веднъж сграбчено, то умее да проправя трайни пътища към пълната наслада.


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)