Нарисувай есента в очите ми

Ива Георгиева

Откъси от книгата

Устните ѝ оставят едва забележими следи от червило по чашата, докато отпива от сладко-горчивото вино. Тя стои сама на един от столовете пред бара в помещението, където само преди минути беше в компанията на Борис Радев – 50-годишен бизнесмен в очите на хората, слушащи за него по новините, но изчадие и типичен женкар, лесно ловящ с превзети обноски и сладки приказки, в нейните очи. Освен това Радев беше и първата ѝ цел, първата плячка, благодарение на която да провокира вниманието на аудиторията към себе си и да го задържи, карайки ги да повярват, че макар млада и не толкова опитна, в нея има потенциал, който си заслужава да се види и запомни. Да, мнението им ще бъде променено след статията, в която младата журналистка ще разкрие всяка една важна подробност от тазвечерната среща и всяка една споделена интригуваща история, разказана като приказка, в която главният герой е един човек, предизвикващ отвращение.
Именно това е целта на Мартина Стоянова още от началото, когато разбра, че кариерата ѝ на журналист, работещ за списание  „Мастило и блясък“, започва – да показва истинската страна и реалност, да отваря чуждите очи, да бъде обсъждана, запомнена, благодарение на безупречните си, провокативни статии.

Тайна на успеха няма. Всичко се дължи на усърдната ѝ работа, хитрост и красота, които не всеки притежава, нито пък знае как и в коя посока да използва.

Тази вечер тези три качества накараха Борис Радев да изпее песента си, мислейки си, че той е доминант и ласкател. А всъщност той бе поредният женкар с впечатляващи (или пък не) парични запаси в банковата си сметка.

Странно и дори смешно беше в началото на едва настъпилата развръзка на срещата им, когато Радев започна да усеща натиск и да осъзнава кой е всъщност доминиращия. Той съобщи, че трябва да тръгва; че е прекалено късно, а утре има важна бизнес среща, на която свежестта му е от значение. Той изпи на екс останалите три глътки бира на дъното на чашата си и погледна Мартина, която го наблюдаваше, доволна от получената информация и разветия бял флаг от страна на събеседника ѝ от последния един час.

– А ти? Няма ли да тръгваш? Ще повикам такси, ако искаш може да те откара…

Мартина поклати глава и му се усмихна, прекъсвайки го:

– Не, благодаря! Мисля да остана още малко тук.

Той сбръчка вежди и известно време я гледна недоумяващо в опит да разпознае причината за отказа в изражението ѝ. Но не успя. Естествено! Не разбра нищо от плана последния един час, нямаше да го направи и минути преди да си тръгне.

– Добре. – примири се и се наведе към нея – Но недей обиколя улиците сама, малката. Не искам нещо лошо да ти се случи и после да се чувствам виновен, че съм те оставил тук. – прошепна в ухото ѝ и когато се отдръпна от лицето ѝ, Мартина видя, че един кичур от покритата му с прекалено много гел коса е паднал пред челото му, придавайки му още по-смешен вид.

– Довиждане, господин Радев! – каза му Тина и вдигна с елегантно движение чашата си с вино към него.

Разбира се, както предположи младата журналистка, той забрави за обноските си на кавалер и не плати сметката. Като излезе навън, не позвъни, за да си поръча такси, а веднага след преминаването си през голямата двойна стъклена врата, напускайки бара, се насочи към синия си джип. Какъв идеален край за статията само!

Мартина отново отпива от червеното вино и продължава да пише в тефтера си, където нахвърля всичко важно от срещата – неговите думи, изречения, жестове, мимики, всяко едно действие и постъпка, които ѝ бяха направили впечатление. Ще мисли дълго време за тази среща, ще я обмисля и описва.

Тина вече половин час просто пише, докато черният химикал и бързият ѝ ум описват важните детайли, очите ѝ се движат по редовете, препрочитайки отново и отново в търсене на някой пропуск, а ръката ѝ се протяга от време на време към кристалната чаша, пълна с червено вино и покрита по ръбовете с незабележими следи от червило.

И тогава някой я потупва, плахо и неочаквано, по рамото.

Тина затваря бързо тефтера си и се обръща. Срещу нея стои младо момиче с широка усмивка.

– Да? – проговаря първа журналистката и се усмихва вяло. – Какво обичате?

– Леле! – възкликва момичето, след като оглежда възхитено Мартина – Помниш ли ме? Аз съм Кара... от Карина! – усмивката ѝ става по-широка.

Кара. Мартина повтаря името отново наум. Звучи ѝ някак познато, но прекалено далечно, като подтиснат спомен, изместен с годините от много други.

Хм, Кара…

– Не, съжалявам. – замисля се за кратък момент и отново проговаря: – Не си ли малка за такова място в такъв час?

Кара видимо се изненадва от този въпрос.

– Ами… да, за това може ли да се снимаме преди охраната да ме е изгонила.

Сега е ред на Тина да остане изненадана от думите на младото момиче. Свъсва вежди, недоумявайки какво се случва. Странно ѝ е да повярва, че хора на годините на Кара, които едва ли някога са чели вестника, за който работеше младата журналистка преди за кратък период от време, знаят коя е Мартина Стоянова. За това не би се нарекла известна. Поне не на този етап.

– Шегувам се! И не, не съм сама. Просто те видях и… ами, реших да ти кажа „здрасти“!

Тя замълчава.

– Здрасти! – възкликва и отново се усмихва, когато Тина ѝ отвръща – Наистина ли не ме помниш?

– Не – поклаща глава. – Съжалявам, но не.

Кара въздъхва:

–Мхм, добре. Разбирам. Все пак минаха… колко? Шест години? Седем? – тя се оглежда някъде зад себе си, сякаш търси някого и след малко се обръща отново към журналистката и усмивката ѝ се смалява. Мартина забелязва промяната – погледът ѝ е станал по-сериозен от преди малко. – Но помниш брат ми, нали?

Зелените очи на Кара се забиват в лицето на жената срещу нея. Тина се вглежда в тях и едва сега вижда нещо много познато. Отнема ѝ само миг, за да осъзнае, че… Боже, това наистина е тя!

– Съжалявам, но наистина не знам за какво говориш! – сграбчва тефтера с химикала между листите му и го прибра в чантата, от където изважда портмонето си.

С треперещи, нервни пръсти изважда една банкнота и я плъзна бързо към бармана. Той ѝ благодари, когато тя му дава знак да задържи рестото. През цялото време Кара я наблюдава, стресната и объркана.

– Довиждане! – измърморва Мартина и минава покрай нея без да я погледна за последно в зелените ѝ очи.

Странно е как само за толкова кратък период от време можеш да се промениш, позволявайки увереността за близкото бъдеще да отстъпи на страха от далечното минало. Странно е как в ума ти могат да изскочат мисли и спомени, които си потискал толкова години, заблуждавайки се, че са забравени. Странно е как всичко може да се промени драстично и да те повлече към посоката, от която си бягал толкова време.

***

Капките се спускат бавно по скалпа ѝ, в косата ѝ. Гримът е размазан по бузите ѝ, а краткотрайният, неочакван дъжд е намокрил дрехите, покриващи тялото ѝ. Намира се далеч от мястото, където беше преди час, два, може би по-малко или много повече. Късно е. Седнала е на студения тротоар на метър от някакъв пиано бара, където може би тази вечер някой се е наслаждавал на нежната класическа музика, преплетена със спокойните разговори на заобикалящите хора и потракващите им прибори.

И чака. Сама, под мрачното нощно небе. В сянката на нощта.

Тя въздъхва и минава с пръсти през влажната си от дъжда, спрял преди минути, коса. Иска ѝ се облакът, надвесил се над града, да продължи своя бавен и унил плач, за да може със сълзите си да измие лицето, кожата ѝ, чувството, което остана след галантните и крайно неприятни за нея думи и допир на Борис Радев, заедно с появилия се спомен за Кара и образа на нейните очи.

Въздухът е тежък и напоен с влага, температурата – висока за това време от денонощието, а полъх на вятъра няма. Мартина скръства ръце пред гърдите си, като преди това поглежда часовника на телефона си. Петър трябва всеки момент да пристигне със сивото си Audi и самодоволна усмивка, както винаги горд и сигурен, че гаджето му ще се превърне в една от най-добрите журналистки, работещи за жълтите списания, ако не в цяла България, то поне в Софийска и повече от половината области.

Тина чува да се приближават стъпки и надниква през рамо. Вижда нечия фигура, стройна и непозната, да крачи по тротоара. Но уличните лампи са прекалено далеч, светлината им е мъждива, наоколо е тъмно. Не може да види лицето, заради това отмества поглед и се изправя, готова да пресече неоживената улица, по-далеч от непознатия, стискайки здраво чантата си.

Господи, дано не е някой луд, мисли си тя, докато пресича с бързи крачки, и изважда диктофона от чантата си, включвайки го. Така, ако нещо се случи, поне ще има доказателства срещу този тип, чиито стъпки продължава да чува зад гърба си, макар и не особено ясно. Не може да прецени дали защото вече са прекалено далеч или заради адреналина, започнал да се покачва по тялото ѝ.

– Хей! – усеща нечия ръка на рамото си.

Мартина изкрещява и замахва с чантата си, благодарна, че тефтерът ѝ с твърди корици и „Йожени Гранде“ са вътре. С неочаквано бърз рефлекс непознатия избягва удара и преди да има време за каквато и да било реакция, Тина се озовава с притиснат към тялото му гръб и със запушена уста. Само след секунди тя замахва с всичка сила назад с лакът, но крайно несполучливо, защото похитителят ѝ я завърта на 180 градуса и те застанат лице в лице. Той не запушва отново устата ѝ, тъй като много добре знае, че тя няма да понечи да закрещи втори път. Защото този път тя вижда лицето му, осветявано от нощната лампа на два метра от тях, и може да го разпознае. Трябва да го разпознае.

– Господи! – възкликва Мартина и едва не изпуска диктофона от хватката си.

Отстъпва рязко назад, осъзнала прекалено добре кой стои насреща ѝ и колко нелепа и невъзможна е ситуацията и цялата ѝ вечер.

Не знае какво да каже, за това и двамата просто мълчат. Има само погледи, взиращи се в човека отсреща, и очи, изучаващи другия.

– Не, не… – измърморва нервно Мартина и прави втора крачка, отдалечаваща я от човека насреща ѝ. – Това някаква шега ли е? – пита го.

Той поклаща глава:

– Не. Може би е съдба. Или чиста случайност. Ти реши.

***
Мартина седи на удобния стол пред бюрото, насочила цялото си внимание към лаптопа пред себе си. Единственото, което се чува в помещението, е звукът от пръстите ѝ, движещи се бързо по клавиатурата. Дясната ѝ ръка бавно се насочва към чашата с горещо кафе, а лявата продължава да пише. Тя отпива от кофеиновата течност, която едва не изгаря гърлото ѝ, и оставя порцелановата чаша настрана. Изведнъж спира да пише, когато стига до момента, в който думите, които трябва да запише са „Любовницата на Радев, позната като просто Алексис, загубва детето си, когато е бременна в седмия месец. Именно това заслужават такива като нея. Мръсници, витаещи в облаците и след време повалени заради надменността си и заблудата, резултат от примамливите пари на негодника, наричащ се мъж...“. Бързо написва няколко изречения с помръкнало лице. Мисълта за загуба на дете предизвиква появата на няколко стари, подтиснати спомени.

Последните няколко дни това беше често явление, заради което на моменти настроението ѝ рязко се променяше, самата тя се затваряше в себе си, усещаше кратко главоболие и твърдеше, че се разболява, когато някой започнеше да прави опити да я накара да сподели какво се случва.

Кръв. Сълзи. Викове.

Тина заравя лице в дланите си, щом всеки един миг от деня преди години започна да минава през умът ѝ като филмова лента, скоростно и размазано.

Сирена. Болка. Нищета.

Не бива да позволява толкова подробности, макар и не толкова ясни, да крещят, да ѝ напомнят за нещо толкова болезнено и отдавна отминало, но незабравено. Не е редно точно в този начален момент от кариерата ѝ, когато трябва да бъде и най-уверена и свежа, да чувства точно обратното и то заради Христо Бонев – човекът, виновен за кръвта, сълзите, виковете, сирените, болката, нищетата.

С едно движение отвори чекмеджето от лявата си страна, където бе оставила телефона си, за да не я разсейва. В него се крият множество тайни, скрити спомени. Въвежда паролата си и объркана, знаейки, че не бива да го прави, започна да търси профила на Христо в една от социалните мрежи. И го открива. Започва да разглежда качените снимки плахо и разбира, че почти нищо няма да разбере от това свое безсмислено и глупаво разследване, защото последната качена снимка е от преди три години. Няма никакви нови тагове, споделяния, коментари, нищо. Сякаш хората са забравили за съществуването му, сякаш той е пожелал това. А може би е точно така. Защото Христо Бонев никога не е обичал да бъде в центъра на вниманието и прекалено открит пред когото и да било, набиващ се в чуждите очи. Поради тази причина Мартина не се учудва от взетото му решение да се “скрие“ от голямата част на България, Европа и света.

– Госпожо Стоянова, здравейте! – гласът на секретарката ѝ, подаваща се иззад вратата на кабинета, я накара да подскочи и бързо да скрие телефона зад гърба си. – Извинете, но Джулия ме изпраща, за да Ви предам нещо, тъй като точно сега тя не може…

Лилия поставя някакъв документ на бюрото и започва да обяснява, а Мартина едва успява да се съсредоточи върху думите ѝ, приковала здраво поглед върху лицето ѝ.

– О, и още нещо! – секретарката вдига пръст – Един господин се обади на служебния телефон от рецепцията.

– Кой беше? – пита я и внимателно изважда телефона иззад гърба си.

– Господин Лалов. – отговаря.

– Защо ме е търсил?

– Каза, че иска да дойде до кабинета Ви спешно. – пояснява Лилия и зачаква.

Тина мълчи. Не иска Петър да дойде и да я види в такова умислено, мрачно настроение, ала откаже ли му, той ще се ядоса, ако е нещо много важно, по-важно от работата ѝ.

Въздъхва и извръща поглед към прозореца:

– Пусни го. – Лилия кимва и тръгва към вратата – Благодаря!

Когато вратата се затваря, Мартина се изправя, прибирайки телефона си обратно в чекмеджето, и заобикаля бюрото. Приглажда полата си и тръгва към огромния прозорец, делящ я от шумната глъч на града.

След малко в кабинета влиза Лалов в целия си блясък, облечен с тъмносин костюм, чието сако е разкопчано, двете най-горни копчета на ризата отдолу също. Косато му е прилежно вързана назад, а очите му все така сиви и студени.

Като син на адвокат и собственик на верига магазини и шеф на един от тях, той е „фрашкан“ (както сам би се изразил) с пари. Странна птица е; мъж, обичащ властта и вниманието, човек с много връзки с хора от всякаква област, син, мечтаещ съвсем скоро да наследи бизнеса на баща си.

– Скъпа, здравей. –  настанява се на белия кожен диван и ѝ дава знак бързо да седне до него.

Тина се отдалечава от прозореца, едва успявайки да скрие бледото си раздразнение. Не понася как на моменти Петър си мисли, че тя ще му бъде на разположение, готова да прави, каквото той пожелае, независимо дали иска или не.

– Здравей! Какво става? – пита, когато сяда до него и поглежда лицето му. Там вижда останалата тлееща пепел от огъня на гнева му, горещ и опустошителен.

– Помниш ли, че наскоро брат ми се върна от Англия?– Мартина кимва и в досетливостта ѝ започва да чертае предполагаемите причини за яда му. – Родителите ни ни предложиха да обядваме заедно днес, „както в доброто старо време“ – той врътва очи и скръства ръце на гърдите си, облягайки се назад. – Всичко вървеше добре, докато баща ми не му намекна за наследството на фирмата...

– Може би се колебае на кого иска да я предпише. – Мартина го прекъсва в някакъв странен опит да насочи посоката по-далеч от тази, към която Петър бе тръгнал.

– Глупости! Иска да я даде на него! – раздразнено ѝ отвръща и изпухтява шумно – На Димитър - онзи, който три години се кри в Англия като мишка, и изведнъж реши да се върне! Още от самото начало се интересувам от работата на татко и му помагам, както мога. Знам много повече от Димитър, но не… баща ни ще му предпише фирмата само защото е по-големият брат! – очите му светят от яростта, която все още не е изчезнала, въпреки изминалите няколко часа от въпросния обяд и едва ли скоро ще утихне.

– Съжалявам, че не успях да дойда. – казва колебливо Мартина и слага ръка на коляното му. – Сигурна съм, че грешиш. Има достатъчно време, в което бащата ти да обмисли всичко...

– Както и да е. – той обръща глава към нея и в погледа му се появява нещо ново и странно.

– Какво прави след обяда? – пита Тина и въпреки че е почти сигурна какъв ще е отговора, ѝ се иска да греши и да чуе нещо различно от това, което напоследък започна да чува все по-често.

Петър се колебае, което прави журналистката сигурна в отговора.

– В казиното, нали?

– Да. – потвърждава той и въздъхва – Днес не е моят ден… казиното не е моето нещо. Мисля да спра да ходя там.

Сега е неин ред да въздъхне. Не чува това за първи път, а ѝ се иска да повярва, че нещата няма да продължат и приключат зле.

Мартина се приближава към него, вгледана в особената смесица от чувства в очите на Петър.

– Ще се справим някак, нали? – пита я, когато са на няколко сантиметра един от друг.

– Надявам се.

***
Той е в малкото си ателие в другия край на града. Държи четката в дясната си ръка и с плавни движение рисува върху бялото платно на статива. Погледът му е толкова съсредоточен, замислен. Издаващ, че мислите му са го отвели отвъд ателието. Точно както на жената, която рисува. Тя е не просто резултат от въображението, а е отражение на реалния живот. Носи бяла рокля и дълъг шал в почти същия син нюанс като на спокойното море, в което е влязла до колене. Раменете ѝ са отпуснати, вятърът развява дългата ѝ коса и шал, а кожата ѝ като че ли отразява слънчевата светлина. Тялото ѝ е обърнато към брега, лицето ѝ може да се види през кичурите коса, които го закриват почти изцяло. Най-ясно се виждат очите ѝ. Загледани някъде там в далечината, където само тя знае какво има и какво се случва. Може би наблюдава пристигащия на пристанището малък кораб или децата, гмуркащи се и смеещи се в другия край на морския бряг. Или как някой някъде там е застанал на ръба на скалите, готов всеки момент да скочи, слагайки край на живота си. Никой не знае. Само тя.

Когато тишината в помещението е прогонена от малкото звънче над вратата, той разбира, че някой е дошъл. Но не се обръща, за да погледне, защото знае кой е. Просто продължава съсредоточено да рисува.

– О, ти рисуваш. – казва тихо момичето зад него, съблича якето си и го окачва на четирикраката закачалка.

Приближава го и застава зад гърба му. Беше виждала тази картина само като една бледа следа от графит по бялото плътно, неясна и едва започната. Известно време стои и го наблюдава как нанася последните цветовете на морето.

– Красива е. – казва му.

Христо се обръща към сестра си и ѝ се усмихва, и отново насочва погледа си към платното.

– Благодаря! – отдръпва четката от платното и няколко секунди очите и на двамата обхождат картината и студените ѝ цветове. Той кимва, доволен от резултата: – Готова е. – прошепва и се изправя от мястото си.

– Как вървят нещата при теб? – Кара седя лениво на малкото канапе в другата част на ателието и се прозя шумно, докато го наблюдава как започва да оправя бъркотията. – Боже, почти не съм спала. – измърморва прекалено тихо, за да може той да я чуе.

– По обичайния начин. – повдига рамене и започва да измива боята от четките, с които е рисувал, в малкото помещение, където се намират мивката, няколко статива, стари четки за бои.

– Хм… – тя се прокашля и неловко се размърдва на мястото си – Всъщност… едва ли е така.

– Какво искаш да кажеш? – свъсва вежди и започва да бърше ръцете си в тъмната кърпа, излизайки от малкото помещение. Бутва с крак дървената врата, за да я затвори и тя хлопва зад гърба му.

– Ами знаеш… онази вечер…

– За Мартина ли става дума? – въздъхва и на лицето му се изписват раздразнение и горчивина. – Тя понечи да ме удари по главата с чантата си, едва не заби лакътя си в корема ми и ми зашлеви шамар. Очевидно нещата не потръгнаха никак добре. – Кара едва успява да не се изсмее и скрива усмивката си с ръка – Беше лоша идея да тръгна след нея и да я заговоря. И ти също не трябваше да я заговаряш!

– О, я стига! Нормално е да ти е сърдита, но съм сигурна, че когато разбере за, хм… – тя млъква и веднага започва да съжалява за посоката, в която поема чрез думите си – Ще ти прости, сигурна съм, че ще разбера.

– Едва ли. Тя не прощава лесно… – поклаща глава и се настанява с въздишка до сестра си – А и кой би простил подобно нещо?

***
Христо плъзва все още мокрите си пръсти нагоре по врата ѝ, докато не ги вкопчва в корените на косата ѝ. Мартина затваря очи и усеща как една студена капка вода от ръцете му се търкулва по тила ѝ, надолу по гръбнака, заедно с тръпките на  удоволствие, а след това и устните му върху своите, последвани от една дълга и дълбока целувка. Съвършена, оставяща те без дъх, целувка, която кара пеперудите в стомаха ти да започнат да пърхат и мислите в ума ти да изчезнат.

Когато се отдръпват един от друг, Тина осъзнава, че несъзнателно се беше надигнала на пръсти и поставила длани на гърдите на мъжа срещу себе си. Руменината по страните ѝ я няма, сякаш той е изпил кръвта ѝ, докато я бе целувал толкова страстно.

– Е... – стъпва на цял крак и се усмихна леко.

– Е... – помилва лявата ѝ буза с показалец, а после и меките ѝ, влажни устни, загледан в очите ѝ, – готова ли си?

– Мхм. – измърморва леко притеснено и несигурно и прави крачка назад. – Къде трябва да застана?

– Там. – посочва стола, намиращ се на около метър и половина от статива.

– Да седна?

– Аха.

– И как да застана? – сяда и зачаква отговора, загледана в художника, докато той се настанява зад статива и подрежда нещата си.

– Както искаш.

– Към теб ли да гледам или...

– Просто направи това, което искаш.

Мартина си поема дълбоко въздух и го задържа в дробовете си. Никога не бе правила подобно нещо и се чувства странно, леко притеснено. Издишва.

Слага дясната си ръка на стола, между бедрата си, а с лявата премята къдриците си на една страна и я остави там, в косата си. Поглежда към Христо, който ѝ се усмихва едва забележимо за миг с все още блестящ поглед и се захваща за работа.

***

Мартина не знае колко време е стояла в тази поза. Час, два? Мускулите на ръцете ѝ започнаха да я болят преди много време, чувства ги така сякаш не ги бе мърдала от дни, но се старае да не показва желанието да раздвижи рамене, да протегне наред ръце и да се сгуши в мекото легло, за да поспи.

Не беше предполагала, че да си модел ще бъде толкова трудно и изморително. Но времето минаваше някак по-бързо, докато изучаваше с поглед как Христо съсредоточено гледаше, движеше ръката си по платното и от време на време вдигаше поглед към нея.

Мълчат.

Тина позира, а Христо – рисува.

***
Всичко е тъмно и единственото, което се чува е тихо пуснатият телевизор. Мартина не смее да отвори очи, свила се на дивана в прегръдките на зеленоокия, нито да помръдне. Направи ли го, той ще спре да навива и разбива къдрицата около пръста на ръката си, с която я е прегърнал и притиснал към топлото си тяло.

Тина се усмихва едва забележимо, когато усеща как пръстите на другата му ръка бавно се преплитат с нейните в нежна хватка, която сякаш казва всичко, и се сгушва по-добре в прегръдката, все още не издавайки, че всъщност не спи. Защото всичко е идеално в този миг от последната им нощ заедно преди отново да започнат да лъжат, премълчават и крият.

Допирът – неповторим и викащи малките мравчици да пропълзяват по гръбнака. Чувството – толкова приятно и спокойно.

Мирисът, който усеща в ноздрите си – мъжки и жадуван.

Топлината, която излъчва тялото му – казваща, че е точно там, където иска и трябва да бъде.
И устните му – намерили нейните след няколко секунди и предизвикали ги заедно да се слеят в една от онези целувки, обединяващи всичко в идеален синхрон и задоволство.

– Стига с преструвките, Мис Кис. Знаех, че си будна. – казва Христо, след като се отдръпва.

– От къде, за бога? – пита и отваря очи, за да погледне зелените му ириси и повдига вежди.

– Защото когато заспиш, дишането ти се променя. – усмихва ѝ се разсеяно и постепенно усмивката му започва да се топи, докато накрая почти не изчезва. – Това ли е последната ни вечер заедно?

Да, това е последната им вечер заедно.

И не, не ѝ се иска да е така.

Мартина въздъхва, печелейки си време, в което да обмисли отговора си, но накрая се отказва и просто кимва. Слага глава в скута на Христо, загледана в чертите на лицето му и цветните светлини от телевизора, които го осветяват. Ако може, би искала да го нарисува така – съсредоточен в една точка и правещ се, че се интересува от филма. Но, за жалост, това няма как да се случи поради една или друга причина.

Сигурно минава полунощ, а все още не ѝ се спи. Не иска да прекара тази нощ по този начин. Иска тя да остане запомняща се.

Сякаш прочел мислите ѝ, Христо взе дистанционното и само секунда по-късно единственият източник на светлина е ясната, пълна Луна, чиито лениви лъчи нахлуват през прозореца на хола и хвърлят леки сенки по лицето на Мартина. Тя се изправя и сяда в скута му, увивайки ръце около врата му; усещайки как лудото ѝ сърцебиене е в един ритъм с неговото; чувствайки как горещото им дихание се преплита в едно; искайки още и още.

Тишина... само звука от плат, движещ се нагоре по тялото и падащ на земята.

Мрак... само допира на сляпо, каращ трепетът да премине под кожата, сякаш си навън в студената нощ без връхна дреха.

Копнеж като на жаден човек, искащ отчаяно вода.

Страст, способна да опожари всичко.

***

– Какво би направила, ако днес е последният ден преди края на света? – пита изневиделица Христо на следващата сутрин, преди да отпие от кафето си.

Тина го поглежда над ръба на чашата, докато отпива от горещата кофеинова течност, която стопля гърлото ѝ, но тя дори не ѝ обръща внимание, прекалено съсредоточена над отговора си.

– Бих го прекарала като предишните пет дни. С теб и като твой модел, и... бих зарязала Петър на летището.

Зеленоокият ѝ се усмихва вяло и плъзва празната чаша, която все още излъчва топлина, встрани по масата, без да откъсва очите си от нейните.

Знае за какво си мисли тя – че след един час ще трябва да тръгне за летището, за да посрещне Лалов. За да започне отново да се преструва на такава, каквато всъщност не е. За да го лъже, говорейки, че го обича.

Тази мисъл го кара да свие ръката си в юмрук и да преглътне сухо.

– А защо не го направиш?

– Какво?

– Чу ме: защо не го направиш? – повтаря спокойно.

Мартина грабва почти празната си чаша и изпива последните няколко глътки жадно и наведнъж в опит да изгори буцата, появила се в гърлото ѝ.

– Защото не трябва. – прошепва и поклаща глава.

Христо става и столът зад него изскърцва на плочките. Неприятен и груб звук. Взема чашите и ги оставя в мивката. Това са обикновени, незначителни движения, които не би трябвало да привличат внимание, но всъщност неговите са резки и непохватни и карат Тина да се вкамени на мястото си, без да знае какво да направи, способна само да гледа началото на гневния му изблик. Мрази тези моменти. И винаги ще бъде така.

– Не. – казва твърдо и делово той като възразяващ в Съда и се обръща с лице към нея. Скръства ръце през гърдите си. – Толкова силно си се вкопчила в него и парите му, че си мислиш, че ако се пуснеш, ще пропаднеш в бездна, от която излизане няма. Но грешиш!

– Не е вярно! – отрича, но прекалено тихо, за да прозвучи категорична. – Вече не ми пука за нищо.

– Добре тогава. Докажи го! Раздели се с него.

– Не мога! Не е толкова лесно, колкото си мислиш, Христо! Не знам как ще постъпи, той е непредвидим. Може да бъде глупав и това го прави опасен. Разбираш ли?

– Ти също можеш да бъдеш глупава, Мартина! Дори не си забелязала, че не си единствената, която използва другия за своя собствена изгода!

– Млъкни, Христо! – учудва се, когато чува гласа си прекалено дрезгав и груб.

– Вече не сме в гимназията, за да ти кажа „Ти си моето момиче“ и всичко да е наред! Трябва да спреш да се държиш като… – той се изсумтява и продължава бързо: – по този начин. И да станеш отново старата, истинска Мартина, с която бях последните няколко седмици, а не фалшивата, която си пред другите!

Тина видимо се прекършва заради думите му. „Ти също можеш да бъдеш глупава!“, повтаря наум, „Трябва да спреш да се държиш като…“ Погледът ѝ остава безизразен, забит в една точка. Дланите ѝ са плувнали в пот. Стомахът – свит на топка. Вече знае какво е чувството да чуеш жестоката истина от човека, когато обичаш – болезнено, много болезнено.

Минават няколко дълги секунди, в които и двамата просто стоят и дишат мъчително, и тя става бавно от мястото си, подпирайки ръце на ръба на масата.

– Ще тръгвам. – казва тихо, сякаш на себе си, и тръгва с бавни крачки към стълбището.

Когато излиза навън, сълзите вече са факт. Завива се по-добре с дългото си палто, но не защото ѝ е студено. Просто ѝ се иска да се скрие, да изчезне и всичко това да свърши.

Какъв край на щастливата приказка само! Когато вече се виждаше светлината в края на тунела, изведнъж се появи кола, която ги блъсна с всичка сила и всичко отново стана черно, а болката се върна обратно на мястото си.

– По дяволите! – измърморва Тина, когато и след третия опит не успява да пъхне ключа в стартера. Удря с юмрук волана и пробва отново. Успешен опит.

Докато кара към апартамента си, за да си докара по-приличен вид, от време на време поглежда в огледалото за обратно виждане с надеждата, че ще види колата на Христо, но това така и не се случва.

***
Скандална.

Така нарекоха всички най-новата, излязла преди няколкo дни в печата, статия на 25-годишната журналистка Мартина Стoянова.

Изненадваща.
Предизвикваща бунт и смелост в представителите на женския пол и смут у тези от мъжкия.
Може би най-добрата ѝ.

Показваща що за жена е.

Просто... скандална!

Но това не е просто поредната нейна статия, която обществото ще прочете и обсъжда дълго време. Това е нейната изповед. Нейните чувства. Нейните съвети към младите жени, преминали през същото като нея и предстоящи да го изпитат – страх от срутването на всички стени, градени толкова време, изпитанието да бъдеш изправен пред труден избор, в който двете възможностите са различни, болката, причинявана от определен човек и от самия теб.

„Дами, вие не сте кукли, чиито конци някой негодник да държи. Не сте толкова слаби за каквито ви мислят всички, за каквито се мислите и самите вие. Не бъдете птицата, затворена в клетка, и кучето, вързано на каишка. Не се страхувайте да избягате от досегашния си живот, лишен от любовта и всички онези чувства и моменти, от които имате нужда, и да продължите живота си по един много по-добър начин. Направете правилния избор, не се страхувайте!

Огънят, към който посегнах преди няколко месеца, ме опари и все още усещам болката и съжалението, че това се е случило. Оказа се, че лекарството, което изгубих много отдавна и от което имах нужда, е било през цялото време с мен и то започна да успокоява болката, да я накара да избледнее. Потърсете и вие вашето изгубено лекарство. То ще ви помогне да излекувате раните, само трябва… да го потърсите!“, е само част от написаното.

Много жени се свързаха няколко дни, дори часове след публикуването на статията, с Мартина, споделяйки проблемите си вкъщи, на работното място или дори в целия си живот и силата, която са изпитали след прочита. Благодарностите, мечтите си. Чувствата, които са изпитали и онези, които искат да изпитат.

Но много хора се питаха и следното:

Дали Петър Лалов, бъдещият наследник на бизнеса на баща си, е въпросното лекарство, което е излекувало журналистката? Или точно обратното – огънят, който я е опарил и наранил – и ако е така, кой е другият мъж?

Това щеше да си остане загадка. Поне засега.

 


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)