Ти ме спаси

Петя Димитрова

Откъси от книгата

Ния и Манол са щастливо женени. Те са типични представители на средностатистическото българско семейство. Дошли от малък провинциален град в столицата, те се опитват да пробият със собствен бизнес, което обаче е доста трудно в ситуацията на нарастваща конкуренция в бранша. Създали с любов две прекрасни деца, Пресияна и Калоян, те се имат за идеалното семейство. „ Имаше зад гърба си 10 годишен семеен живот. Този брак бе продукт на една тийнейджърска любов, която бе започнала също толкова спокойно. Първоначално всичко бе като на шега. И двамата не мислеха, че ще излезе нещо сериозно от това запознанство. Но с времето започнаха да се опознават и се привързваха с всеки изминал миг, който прекарваха заедно. Оказа се, че през цялото време са били влюбени един в друг, просто не са го осъзнавали. И така идва и логичното продължение на тяхната любовна история- женитбата. Той се казваше Манол, на 37 години. Той бе от мъжете, за които жената, с която споделят дните си, е единствена и незаменима. С него Ния се чувсташе защитена и обичана. Като продукт на тази любов се появиха и двете им красиви деца. Когато се появи Пресияна, тяхната първородна рожба, те изпитаха за първи път пълнотата на семейния живот. А когато се появи Калоян, семейната идилия за тях бе пълна и сякаш нищо друго не можеше и не трябваше да я наруши. Но нито Ния, нито Манол имаха представа какво им предстои да преживеят само след няколко месеца.“

Но съдбата си има свои собствени планове. Ния е преводач в столично издателство и много обича работата си. Нейният шеф я избира измежду колегите й да отиде в САЩ, за да преподпише договор, който ще им осигури преводи за още няколко години. Той й възлага тази задача, заради нейната отговорност към всяко нещо, с което се захване. Изненадана, но и щастлива, че тя е избраната, тя поема това съдбовно пътуване . „Дойде и дългоочакваният ден. Ния почти не мигна през нощта, тя имаше навика да будува преди пътуване или някакво важно събитие. Това пътуване щеше да е по-различно от другите и щеше да промени спокойния ход на живота й до този момент.  Всички бяха на летището. Калоян тичаше около тях, приближаваше се ту към майка си, ту към нещо, което бе привлякло вниманието му. Той бързо сменяше обектите си на интерес , което бе присъщо за малко дете като него, което има много енергия и е любопитно към всичко, което го заобикаля, Пресияна пък се държеше точно  като момиче, което навлиза в пубертета, почти винаги беше намръщена и ядосана, а най-малкото и незначително събитие  провокираше появата на сълзи. Сега обаче тя имаше истински повод да бъде обидена на целия свят - най- близкото същество за нея заминаваше и щеше да отсъства цели две седмици. Манол все още не бе почувствал липсата й и се държеше най- нормално от всички, или поне се опитваше, но бе сигурен, че в момента, в който излети самолетът, стомахът му ще се свие. Сега той се опитваше да хвърля по някоя шега, за да разсее Ния, която се намираше в много странно състояние, приличащо на безтегловност. Изобщо ситуацията бе доста странна за всеки един от тях.

Когато съобщиха полета й, тя пое куфара с едната си ръка, но Манол побърза да го поеме. Тогава тя хвана за ръка двете деца и тръгнаха към мястото, където щяха да се разделят. След линията тя трябваше да продължи сама. И тримата махаха за довиждане. Дърпайки куфара си, тя приближи стръмните стълби, водещи към вратата на самолета, изкачи се по тях и влезе вътре. Седна до прозореца на определеното  място, извади книгата си, която бе взела, за да й отвлича вниманието от нахално връхлитащите я мисли за падащи в океана самолети и брадати терористи.“

Там съвсем случайно  среща Джон. Като рейнджър в американската армия, той има зад себе си само опасни мисии и краткотрайни любови.  Но за него Ния се оказва нещо съвсем друго. „Джон бе около 35-годишен. Ния така и не го попита за годините. Бе красив мъж и тя не можеше да не забележи това. Косата му бе тъмна, но на места вече се забелязваха сребриситите светлинки, които го правеха още по-чаровен. Кожата му бе загоряла от слънцето и така зелените му очи се открояваха още повече. Имаше плътни устни, които изказваха чувственост. А на брадичката му се открояваше една забележителна трапчинка. Джон определено привлече вниманието й.  И на нея това определено не й хареса. Осъзнаваше, че в България я чакаше едно прекрасно семейство и не можеше да си позволи да бъде привлечена от друг мъж на другия край на света.  Той я гледаше, но тя не му обърна особено внимание. Все пак бе омъжена жена с две деца и последното нещо, за което си мислеше е да откликва по някакъв начин на мъжките погледи. А тя бе красива жена и определено привличаше мъжкото внимание, а и европейското  излъчване правеше впечатление. Но на дясната й ръка издайнически блещукаше брачната хълка, която трябваше да отказва и пропъжда евентуалните ухажори. Но този мъж бе различен. С периферното си зрение тя усещаше погледът му върху себе си. След няколко минути Ния усети някакво раздвижване, идващо от въпросната посока и след секунди усети присъствието на мъжа до себе си.

Тя му  показва какво е да изпиташ  дълго чаканата,  истинска любов. Чрез тази любов той пък й показва  много страни от американския начин на живот, непознати на Ния до този момент. Запознава я със своето изкуство да рисува. Когато Ния вижда творбите му, тя се чуди как такъв талант е останал скрит за артистичните среди. Скришом от нея той й прави портрет, който тя после изненадващо получава.  С помощта на Джон тя опознава и самата  Америка.

От разговорите между двамата тя разбира за тъмната страна на американското управление и в частност на отношението на управляващите тази огромна държава към ветераните си. Джон разказва за свой близък  приятел от армията, Джак,който за съжаление не успява да се примири със съдбата си на зависеш от другите инвалид и се самоубива. Но преди това  преминава през ада. След раняването си но фротна той е изпратен на едно място, което било създадено спициално за войничетата, имали нещастието да бъдат ранени.  „Та този приятел на Джон му беше разказвал ужасяващи неща за това място- „към ада“ както той обичаше да го нарича. Джак, така се казваше момчето, му разказваше, че в началото на лечението трябвало да лежи неподвижен дълго време, но се случило така, че в продължение на цели два дни никой не се сетил да дойде да го нагледа. Сякаш били забравили за него. Едва в края на втория ден една от медицинските сестри се сетила за него. Джак бил принуден да лежи в собствените си изпражнения и мръсотии през цялото това време. Миризмата била нетърпима. Имал нужда от душ и храна, бил изнемощял. Ръководството се извинило за „пропуска“, както те го нарекли, и това било всичко.  Смятали, че самото съществуване на това място била достатъчна помощ и с това се изчерпвало задължението на държавата да се грижи за своите смели войници.  Джон често си мислел за Джак и за това, което му се случило след изписването. Джак си бил вече вкъщи. Всички му се радвали, но в същото време зад усмивките прозирало съжаление и съчувствие заради състоянието му. А нито един войник не би искал да види това в очите на семейството си. Една сутрин Джак не отговорил на виковете, които го приканвали за закуска. Когато майка му отишла в стаята да провери какво става, била съкрушена от гледката. Намерила своя син прострелян в главата. Не издържал и се самоубил. Това била единствено приемливата съдба за повечето момчета, върнали се от бойното поле. Преди да се самоубие Джак се опитал да покаже на света истината за хотела, но естествено бил възпрян по възможно най-безобидния и елегантен начин. Било му казано, че ако направи това, ще бъде заличен от всички архиви. А това означавало да бъде изтрит целият му досегашен живот.  Джак бил наясно, че могат и ще го направят, ако е нужно.  Това определено не го устройвало и той бил прекратил всякакви стъпки по изваждането на доказателства за състоянието на това място. Това го съкрушило. И затова  решил, че ако не може да направи това, по-добре да не живее.“ 

Връщайки се в България, Ния е объркана. Не иска да загуби Манол и децата, защото ги обича прекалено много. Но и не може да забрави онова, което се случило на хиляди километри. Семейството й преживявва тежък момент . Но Манол също не иска да я изгуби толкова лесно и започва да се бори. Ния получава страшната новина, че Джон е загинал в мисия в Афганистан. Тя е съкрушена. Той обаче й оставя писмо, което обяснява всичко. „Имало едно време едно момиче и едно момче. Момчето било изгубено в този огромен и бездуховен свят. А момичето било една загадка. Всичко, което правело било една съвършена загадка. Един ден това момиче и това момче се срещнали съвсем случайно. А може би не. Момчето било запленено от момичето в мига, в който я зърнал. Не знам какво направила тя с него, защото всичко около нея било една тайна. С времето между тях растяла една целувка и двамата чакали да узрее, за да я откъснат. И когато го направили, тя била толкова сладка, че превърнала момента в изключително преживяване. Момчето решило да покаже на момичето своята бърлога. Там то се чувствало най-добре. Момичето било пленено от мястото...“

  Хрумва й нещо, което ще преобърне нейния живот и този на родителите на Джон, Мари и Итън. Тя решава да организира изложба с неговите картини. Заминава отново за Америка без да знае какво ще произлезе от всичко това. Получила пълен карт бланш от родителите му, тя започва усилено да търси агенция, която да се заеме с организирането на изложба на един напълно неизвестен артист.  Тъкмо започнала да се отчайва от безуспешните разговори,  се появява нейният ангел- хранител. Оказва се, че собственикът на една от агенциите е баща на най-добрия приятел на Джон, Джак. Те двамата споделяли много неща. Джак обаче не успял да свикне с новия си живот на инвалид, зависим от другите и се самоубива. Затова баща му, Питър, помага на Ния да организират това арт събитие. Те двамата стават добри приятели. Но благородните жестове на Ния не спират дотук. Събраните средства тя изпраща на Мари и Итън, за да им помогнат в лечението на бащата на Джон ,който е болен от рак. Те не могат да повярват на добрината на Ния и решават да направят нещо, за да й благодарят. Анонимно закупуват нейния портрет и й го изпращат в България.  А Итън получава още малко време да прекара със семейството си.

Ния и Манол успяват да си върнат живота. Но Ния никога не забравя Джон и неговото изкуство. Той й завещава един портрет и няколко невероятно откровени писма, които тя често си препрочита.


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)