Илюзия

Сесил Костадинова

Откъси от книгата

─  Добре ли се чувстваш, синко? Изглежда все още прекарваш твърде много време в офиса. Не посвещаваш ли повече време на семейството?

─  Добре съм, отче. Почти цялото си време прекарвам със семейството. Превърнал съм се в бавачка на сина. Вече дори не съм сигурен, че в офиса си спомнят кой съм... Лекарства, физиотерапия, почивка... Би трябвало да се чувствам подмладен, а всъщност се чувствам ужасно остарял.

─  Не губи вяра, синко. Той вижда всичко и усилията ти ще бъдат възнаградени. Направи ли онова, което ти казах?

─  Да, отче. Макар съвестта да ми нашепва, че постъпих зле с онази жена.

─  Трябва да бъдеш силен, Едуард. Онази жена е изпратена от Сатаната, тя е твоето изкушение, тест за твоята вяра и за силата на духа ти. Сърцето ти е добро и жалостиво, но бъди сигурен, че ако отстъпиш макар и крачка, тя ще погуби душата ти. А може би не само нея. Не беше ли появата й причина за болестта ти? Не се ли влошава здравето ти всеки път когато се сещаш за нея? Не виждаш ли ЗНАКА?

─  Не знам... Съвестта ми се бори с разума всеки път, когато си спомня за нея. Тя е деликатна, искрена, добра. Имаше възможност да ме дискредитира, но предпочете мълчанието. А аз? Как се отнесох аз?

─  Не се укорявай. Правиш онова, което е правилно и най-добро за всички ни. Помисли, може би правиш услуга и на нея, може би тя ще стане нов човек, след като се пречисти.

─  Да се пречисти от какво? От мръсотията, която изсипах?

─  Не се предавай сега, момче. Обещах да ти помогна и ще го направя, но ти трябва да преболедуваш тази жена. Не наранявай хората, които те обичат. Бори се! Пребориш ли се със себе си, ще пребориш и болестта.

Протойерей Йеремия изпрати до вратата любимия си енориаш, прегърна го, за да го окуражи още малко и бързо заситни обратно между двата реда пейки.

Напускайки църквата, Едуард почуства прилив на сили и ентусиазъм, какъвто му липсваше преди два часа, когато прекрачи прага на чисто новия храм „Св.пророк Илия”. Беседите с отеца винаги го ободряваха, отрезвяваха преценката му за важните и маловажните неща в живота, помагаха му да върви напред.

Църквата отдавна бе станала част от живота му – още от мига, в който бе видял Емилия и тя го убеди да участва в благотворителния концерт за сираци. Започна да й помага и с времето откри в нея добродетелите, които неизменно карат мъжете да си представят една жена като майка на децата си и да поискат ръката й. Бяха минали през своите добри и лоши моменти и отец Йеремия винаги беше до тях – напътстваше ги, помагаше им да преодоляват трудностите заедно, подкрепяше начинанията им – не само с думите, но и с контактите си.

Едуард неволно се усмихна, кaто си помисли, че може би трябва да съкрати разходите за психоаналитик. В крайна сметка, доктор Витков и отецът задаваха почти едни и същи въпроси и даваха почти еднакви отговори за онова, което го вълнуваше. Като се замислеше, дори се интересуваха от едни и същи детайли. Беше логично – и  двамата се опитваха да приспиват мозъците на хората.

И все пак имаше неща, които Едуард предпочиташе да споделя само с единия.

 

***

Госпожа Кодинова се усмихваше механично-приветливо, стараейки се безпокойството да не се отрази на лицето й. Съпругът й отново закъсняваше. Напоследък му се случваше все по-често. Бе пропуснал предишната сбирка на клуба, а само преди ден бе закъснял с повече от час за представлението на сина си. Спомни си колко трудно бе да обясни на разочарования Даниел, че тати е трябвало да работи въпреки даденото обещание да присъства на училищната пиеса. Знаеше, че Едуард не я лъже – напоследък той работеше с утроени сили и все пак полагаше усилия да бъде с нея и семейството. Знаеше, че след като тържествено се беше заклел да го направи, наистина бе прекъснал виртуалните си контакти – Кони следеше служебния му компютър, секретарката бе поела пълния мониторинг над трафика в офиса, а самата Емилия редовно преглеждаше телефона му.

С тъга си помисли, че въпреки промените и искреното му желание да бъде перфектен съпруг и баща, Едуард сякаш се отдалечаваше от нея. Разсеяността, минутите за релаксиране, когато сядаше в любимото кресло край камината и нямаше очи за нищо друго освен за пламъците, гонещи се из нея; внезапните промени в настроението, когато слушаше новини или преглеждаше новинарските сайтове и, най-сетне – безумната капитанска фуражка, подарена му от приятели, която не слизаше от главата му, докато си почиваха в новопостроената вила в Царево. Макар да не разбираше тези странности, Емилия беше доволна. Всеки ден, всеки миг, прекаран с него, той й даряваше цялата си нежност и всеотдайност и онзи романтичен огън, който някога бе съединил сърцата им за цял живот.

Тя се огледа. Беше време да започват, а той така и не беше се появил. Ако пак пропуснеше събирането, останалите жени със сигурност щяха да си помислят, че тя има проблеми в брака си, а Емилия не можеше да допусне това. Толкова години се бори, за да докаже на всички, че техният брак е идеален, че семейството им е съвършено. Беше поласкана, когато преди време ги поканиха за интервю, в което да разкажат на какво се дължи дълголетието на техния брак. Нямаше да забрави никога колко убедено и мило говори тогава Едуард. Разказа за трудностите, които неизбежно пресичат съвместния път на двама души и как преодоляването на тези трудности поражда вълшебството в живота им. Те бяха заедно с Божията помощ и докато вярата им бе достатъчно силна, любовта им също щеше да продължава.

Емилия се прекръсти и застана пред микрофона, за да поздрави присъстващите на поредната среща на Клуба за брачна хармония.

 

***

Едуард вървеше по улиците без цел и посока. Дори не помнеше къде бе оставил колата си. С наслада вдишваше прохладния въздух и с безразличие се отнасяше към погледите на забързаните минувачи. Беше се стъмнило, а той се разхождаше само по риза, с небрежно пъхнати ръце в джобовете на панталона и вратовръзка, омотана около дясната му китка. Минувачите сигурно го мислеха за пиян или луд и тайно се възмущаваха. Дойде му наум, че допреди няколко часа и той бе един от тях. Би се отнесъл със същото презрение към индивида, невписващ се в социалните норми. Да, той беше спазвал нормите, беше се борил със себе си и бе правил компромиси, за да разбере накрая, че е живял години наред в свой измислен свят. Или може би не – в света, създаден за него от така наречените му близки.

В този момент не можеше да каже от какво се бе натрупала горчивината в гърлото му: от лъжата, от изневярата, от обидата, от предателството... Беше отдал душата и живота си на една жена, най-достойната и най-любвеобилната в неговите очи, а тя просто го беше използвала. Сега, когато връщаше лентата назад, му се струваше, че винаги го е знаел. Емилия никога не го беше обичала. В началото на брака им той беше забелязал, но след това задълженията, навика и детето бяха притъпили усещането за нещо фалшиво. А по-късно се бе съсредоточил върху собственото си чувство за вина...

Някакви скейбордисти с трясък минаха край него и го принудиха да се залепи за стената на сградата. Едуард се огледа и не повярва на очите си – беше спрял пред входа на „Ино системс“. Усети, че ритъмът на сърцето му се учести.

─  Случайно е. Трябва да е случайно! – опита се да бъде разумен той.

Някъде дълбото в съзнанието му малко червейче твърдеше, че няма случайни неща.

Погледна нагоре, като се опитваше да увери сам себе си, че го прави от любопитство. Нейният прозорец светеше.

─  Тя сигурно изобщо не е там. Не прави глупости! – помъчи се да бъде разумен, но още докато довършваше изречението, видя, че стои пред информацията във фоайето на сградата.

Минути по-късно вървеше по коридора с офиси на Ино Системс.

─  Вие никога ли не си уговаряте срещите предварително? – запита го секретарката, очевидно разпознала нахалния гост от предишния ден.

─  Не. При мен нещата не търпят отлагане.

Вторачи се с многозначителен поглед в нея и остана така, докато тя въздъхна и влезе да доложи за посетителя.

Рита работеше. Светлината от дисплея осветяваше по вълшебен начин нежното й лице. Със сдържан жест тя му предложи да седне и затвори лаптопа.

─  Какво е станало пак?

Той се замисли преди да отговори:

─  Не знам. Минах два пъти покрай църквата, уговорих си час с терапевта, но не отидох, забравих си сакото на някаква пейка в парка. Чувствам се зле, Рита.

Острият й поглед се смекчи, но не и думите й:

─  Логично е да се чувстваш така. И все пак, тук е бизнес офис, Едуард, не самарянско гнездо. Виждам, че си разстроен, затова ще те откарам до дома ти.

Той не издържа и скочи от стола:

─  Домът ми ли? Къде е домът ми, Рита? – изкрещя. – Кажи ми ти, защото аз не знам. Аз нямам дом!

─  Домът ти е там, където са съпругата и децата ти – спокойно отговори тя. – Ти самият си ми го повтарял многократно.

Той седна и захлупи лицето си с ръце. Това му попречи да види съчувствието, изписало се за миг върху нейното.

Маргарита отново отвори лаптопа и продължи да работи. Остави посетителя да се успокои.

─  Извинявай – дочу го да казва след минути, без да вдига ръце от лицето си.

─  Не се тревожи.

─  Не, Рита, ти не разбираш.

Едуард опря ръце на бюрото, скъсявайки разстоянието между двамата и впери очите си в нейните:

─  Липсваш ми.

Тя отклони поглед, но той продължи да търси очите й:

─  Липсваше ми през цялото време. Опитвах се да те забравя. Бог ми е свидетел, опитвах с всички сили! Изтрих снимките ти, но лицето ти е запечатано тук – той посочи главата си. – Любех се с жена си, но устните ми търсеха теб. Усмивката ти, очите ти ме преследваха. Ти си в сърцето ми, Рита. В най-скритата, най-личната му част. Ти си единствената, която държи ключа за истинското ми аз.

Тя продължи да мълчи, но отвърна на погледа му. Това го насърчи:

─  Знам, накарах те да страдаш заради собствените ми грешки. Прости ми, ако можеш. Моля те, прости ми!

─  Щеше ли да бъдеш тук и да молиш за прошка, ако не беше случката със сина ти?

─  Не знам – призна откровено той.

─  Виждаш ли, Едуард – тя се протегна назад в стола си и леко се завъртя – ти не си тук заради мен. Ти си тук, за да отмъстиш на жена си. А когато след няколко дни се сдобрите, ще си тръгнеш отново, уверявайки ме, че тя е истинската и единствената.

Едуард сведе мълчаливо глава. Искаше му се да й каже, че греши, но нещо го спираше. И друг път се беше опитвал да избяга. Емилия винаги намираше начин да го върне. Дали нямаше да измисли причина, за да го задържи отново? Той усети, че се страхува от разговора с жена си. Нейните доводи винаги бяха разумни, а понякога беше и толкова мила...

Маргарита схвана колебанието му и се усмихна криво. Започна да подрежда бюрото и да се приготвя за тръгване.

Едуард уплашено я погледна:

─  Недей! Остани с мен!

─  Не мога. В къщи вече ме очакват.

Излъга. Никой не я очакваше. След онази ужасна нощ с катастрофата бе сменила три апартамента, без да намери начин да се отърве от спомена. Връзката й с Едуард за кратко бе изтрила от съзнанието й призраците на любимите лица, но след неговото оттегляне домът й отново се бе превърнал в клетка.

Едуард я наблюдаваше, без да усеща страховете й. Онова, което усещаше обаче, бе, че ако сега си тръгне, няма да я види повече. В главата му се запремятаха мисли: Емилия, Даниел, неспокойните нощи, в които се опитваше да отпъди образа на Рита, денят, в който й каза, че няма да се срещат повече, угасналото личице на Лорелай, сеансите, болестта, проектът... Нещо му просветна. Проектът! Да, те все още работеха по един и същи проект.

─  Заедно със сакото съм изгубил и материалите за утрешната дискусия – каза Едуард с извинителна усмивка. – Имаш ли копия? Бих искал да ги прегледам тази нощ.

─  Ще ти ги изпратя по-късно по мейла.

─  Не, не. Предпочитам да започна веднага. Знаеш, не бях концентриран на срещата. Не искам да се разбере.

Тя го изгледа с недоверие.

─  Моля те, направи ми тази услуга – упорстваше той. – Ще съм ти длъжник.

─  Запомни добре какво каза, защото аз ще ти го припомня някой ден – съгласи се накрая тя и се зае с принтиране на документите.

Едуард я гледаше с нежност, която се надяваше да изглежда като благодарност. Не, никой нямаше да му попречи да бъде с Лорелай. Не и този път! Всяко движение, всеки поглед, всяка усмивка на тази жена го караха да се разтреперва като тинейджър. Искаше му се да я сграбчи и да й даде... Всичко! В една безумна нощ.

Вместо това само пое дълбоко въздух. Нямаше да избързва, нямаше да я притеснява. Но щеше винаги да бъде наблизо.

Марго беше готова с материалите.

─  Ако имаш въпроси, побързай, защото наистина е време да вървя – каза тя и му подаде листата.

Едуард с мъка се върна към реалността. Зачете документите. Допреди няколко часа беше смятал, че Балев преиграва и търси предоговаряне на условията. Вече знаеше, че е сгрешил.


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)