Мария на сутринта

Васил Юриев Даскалов

Откъси от книгата

"Звучи като песен за някаква голяма, достолепна любов, която обаче няма да я бъде. – вика първосигнално той. – Така ми звучи"

 

 Евгени е мъж на прага на четиридесетте. Една нощ той се разбужда с усещане за сексуална малоценност. Неудобството се засилва, когато чува сина си да се прибира с момиче. 

"Не че е очаквал повече от почивката в Слънчев бряг и не е подвластен на баналното съжаление, че не може да забърше някое младо гадже. Не е това. Но когато Даниел се появи със самочувствието си на поизраснал, голям мъж, защитния импулс на другия мъж, този на средна възраст, се активира като аларма, за да го предпази да не остарее преждевременно."

Веднага след завръщането от морето, една неочаквана среща дава отговор на неговия неутолен импулс. Той вижда първата си любов – свидна носталгия, която няма как да подмине. Мария.

"Смут, срам, любопитство и тревога, всички те танцуват в душата му и се забавляват. Изгаря да научи нещо, но се страхува какво точно ще научи. Мария. Онази непозволената. Недоизпитата. След двадесет години тя го спира, просто така пред блока, долита като стар френски рефрен, на няколко етажа разстояние от брака му, да му напомни кога за последно е чувствал истински. Тя е още по-красива от преди, като актриса от стар американски филм, изящна, съвършена."

Решава да се види с нея още идния ден, на работното си място. Евгени гордо ѝ разказва за малкия бизнес, който е създал – производство на каучукови уплътнители. Мария бързо тласка темата в личното пространство.

"Преди това бях няколко години управител на магазин за хранителни стоки. – и пояснява. – Бизнесът на мъжа ми.

Тя говори без пристрастие, без вълнение, сякаш се касае за история от вестниците.

-Сега в рекламата печеля добри пари, доволна съм.

-А магазинът? – пита с цел да стигне до мъжа ѝ.

-Ние се разделихме. – отговаря на истинския му въпрос. – Бракът зависи и от двамата партньори. А аз не можах да дам повече от себе си. – замисля се, сетне го пита. – Ами ти?

Улавя приятна, игрива нотка в гласа ѝ.

-Женен съм, имам син на осемнадесет.

-Еха! Рано си се оженил."

Връзката му с Мария е била протест, съдба и израстване. Някога младият мъж се е стремял към любимото тяло, без да успее да оправдае очакванията, като вълна, която се поклаща колебливо и «никога не достига дюната». Той изживява отново болката и неподправената наслада, такава, каквато може да се изпита само на седемнадесет. Изкушен е да види продължението на своята най-силна любов на фона на една все по-пасивна съпруга. И все пак Евгени харесва жена си, обича да бъде семеен, което го кара да води двойствен живот. 

"Лежи и си дава сметка, че е доволен да има жена си до себе си. Единият винаги може да бъде по-деен от другия, по-инициативен – и в обществото и в брачното ложе. Гледа я – спи, покорна, още миришеща на него, носеща маркера на мъжът, който я люби. По-важното е, че тя му е вярна и е до него, че е майка и съпруга. Факт е обаче, че мъжът се буди нощем от някакви липси, а не жена му. Импулсът е достатъчен катализатор да засили реакцията между мъжките му вълнения."

Неспособността на юношата Евгени да задържи Мария се превръща в комплекс от малодушие и родов дълг. Вече като съпруг и баща, напълно зрял и самостоятелен, на него му е все така трудно да вземе решение. Затова остава избора в нейните ръце. Нека Мария реши, да го разведе или да го остави «щастливо» женен.

"-Изглежда нищо не се е променило между тебе и мене. Все се крием, все не можем да се покажем свободно пред хората.

-Но е все така хубаво, нали? Затова ни е сладко и болезнено като се любим. Може би ако се бяхме оженили, ако имахме деца… Може би тогава любовта щеше да умре. Хах, както се пее в песента ти. Френската песен, помниш ли?

-Отиваш твърде далече. По-добре спри и реши какво ще правиш с мене.

Той  се вслушва в молбата ѝ, отбива и я повежда надолу между боровите гори. Държи я за ръка както юношите държат девойките си.

-Искам, искам да бъдем заедно. Да видя какво ще изпитам, какво има там, в продължението на онова от преди, което ни отнеха. Знам, че ако не узная, няма да съм бил истински жив. Ще съм пропилял дните си.

Дърветата са застинали в някакъв тих, горски задух, топлина се носи отвън и отвътре. Полага я връз почвата, облян в мека пот, стичаща се по раменете и гърдите му, притиска се о нея, гали я с мокротата си, а тя му отвръща с горещите, сочни устни, импонира с нейната срамна влага, допълваща го, като направена за него, по негов модел. Да прилепнат, да изгорят зачервени във въздишката на изпуснатата младост.

Остават слепени, дишат, вслушват се в общия си ритъм… В сумтящо дишане като шум от разбиващо се море.»

Евгени извървява пътя, излежава брачния дълг. Остава да изясни за себе си дали бракът е бил бягство от истинското Аз.

 

Ще я бъде ли любовта с първото момиче? Драматична и чувствена, като от стиховете на френския шансон, миловидно разпозната и вездесъща. Ще успее ли мъжът на средна възраст да се покаже достатъчно решителен? И най-после да пребори в себе си една неравна надпревара със сина, който е израснал в сексуална свобода и прелъстява жените със замах.

 

„Звучи като песен за някаква голяма, достолепна любов, която обаче няма да я бъде. – вика първосигнално той. – Така ми звучи.”

 

 

 

 

 


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)