Мост през времето

Маруся Николова

Откъси от книгата

В живота има удивителни загадки, за които все още нямаме достатъчно познания. Науката е безсилна пред огромната мощ на човешкото съзнание.

„Мост през времето” ни кара да насочим вниманието си към въпроса, който вълнува човечеството, откакто то съществува. Начало ли е раждането, край ли е смъртта?! Има ли мост през реката на времето, по който се разминават живи и мъртви? На противоположни позиции са вярващи и скептици. Но не това е в основата на романа. Там са човешките и професионални взаимоотношения на част от служителите във „Винарска изба”, където технолог е Христина Белчева - главната героиня на романа. Тя е потомка на прочут винарски род, рухнал ненадейно по неизвестна причина, ревностно укривана от дядо й Атанас Белчев. Истината изплува ненадейно и изтръскана от прахта се вклинява между двамата влюбени – Христина и Михаил Лукашев, талантлив художник със самостоятелни изложби извън пределите на страната. Тайната е разкрита. Връзката е безперспективна и обречена.  Те не могат да бъдат заедно, въпреки че преди разкритието, тя е казала своето „Да” на предложението му за брак. Годежният пръстен е на ръката й, датата за събитието е насрочена, когато мистика и реалност се преплитат в едно. Двамата влюбени трябва да заплатят грешката на предците си. Цената е висока – любовта им, силна и пламенна, каквато рядко бива!

Съпротивата на младия мъж е бурна и яростна. Той не иска да повярва на „абсурда”, за мистериозна намеса на извънземни сили във взаимоотношенията им. Нито, че съдбата дирижира живота им. Но, това до момента, когато открива липсващата обица на прабабата на своята любима, сред документите на своя прадядо. В една бурна любовна нощ, тя е останала в леглото му. Прадядото-злодей е отхвърлен от близките си, но правнукът плаща за греховете му, губейки мечтаната жена. Бракът е невъзможен. Христина е непоколебима, нейното „не” е категорично.  Прадядото на художника – Яким Станоев, е прелъстил и ограбил прабаба й, която слага край на живота си, поради тази причина. Това води до крах на бизнеса и фамилията. Обезпокоен, духът й се връща след сто години, за да предотврати брака на внучката с потомъка на косвения си убиец. Кръвта им не бива да се смесва. Контактът между двете се осъществява в четвъртото измерение, където по време на сън, мъртвите контактуват с живите. Това е възможно единствено при силна потребност, за да се предотврати грешка или злодеяние.

За разкритието спомагат ценните бижута и писма, които Христина открива в мазето, както албумът, изрезки от вестници и предмети на покойната намерени на тавана, и в слугинското помещение. Спомагат астралните сили от мястото на самоубийството и астралните отпечатъци по предметите, които са напълно запазени, и посредством които бабата се материализира. Христина изживява шок. Тя вижда самоубийството на тавана.

 Въпреки, че се измъчват и страдат влюбените вземат своето решение да се разделят, за да успокоят духовете на предците й. Сватбата е осуетена, а сърцата разбити. Но в живота на Христина нахлува нова любов, в лицето на технолога от сродна фирма Марин Ралчев, който е влюбен от пръв поглед в нея и се мъчи да я отдели от художника. Случаят е благоприятен за него. Двамата са колеги, имат общи цели и интереси, и дядото от отвъдното предрича брак и син.

Колежката и най-добрата приятелка на Христина Белчева – Йова Халачева, е отзивчива и социално ангажирана личност, която разпростира добрината си към бездомни хора и животни, деца в неравностойно положение и немощни старци, изоставени от близките. Тя застава срещу насилието, мизерията и унищожаването на природата, вредните съставки във въздуха и храните, нелечимите болести, които пораждат. Съпругът й, адвокат Венелин Халачев, петдесетгодишен мъж с добра кариера, е във връзка със стажантката си, която обучава в различни направления и отрупва с подаръци. Техните приятели и колеги са на мнение, че това е идеалният двадесет годишен брак. Но истината е друга и тя покосява чувствителната душа на Йова.

Питомците на синовете ù, отдалеч усетили стъпките ù, се втурнаха да я посрещнат. На предна позиция бяха големите котараци с навирени в дружелюбен поздрав опашки и вперени очи в ръцете ù – дали пък не носи нещо вкусно. След тях, зад ъгъла, се появи рижавият фаворит, притеснен, че ще изпусне купона. Той се клатушкаше смешно и ситнеше с белите си лапички като едва проходило дете. Беше самата невинност и Йова умилена се наведе, за да го погали по гръбчето. Това предизвика бурната ревност на останалите котки. Те събориха събрата си в стремежа да се огалят в краката ù и да си изпросят ласка. Йова го взе внимателно и го внесе вътре. Веднага разбра, че Венелин не е сам. Той имаше гостенка. Откъм хола се дочуваше женски глас. Това я озадачи. Коя би могла да бъде?! Изпита притеснение, че децата, които сутринта бяха излезли след нея, вероятно са обърнали всичко наопаки.

От стаята долетя силен смях с истерични нотки. Това я обърка съвсем. Погледна към огледалото на стената, за да се увери, че изглежда добре, и тръгна към дъното на коридора, с котето в ръце. Смехът отекна отново: Невъздържан и дързък като след волна задявка или ощипване. Едно „хоп-а-а”, като излизащо от бъчва, се присъедини към него. Това я принуди да ускори крачки, за да разбере какво става в дома ù.

Младата жена, която се бе разположила върху дивана, в непосредствена близост до стопанина на къщата, се вцепени за миг. Смехът ù изтъня, а очите зашариха неспокойно. Йова я позна. Беше някогашната стажантка на мъжа ù, която идваше у тях по всяко време, без оглед на часа и деня, за учебници и консултации. Но това беше отдавна, преди 2−3 години. По всяка вероятност сега тя е адвокат с практика и едва ли се нуждае от напътствия.

Венелин Халачев, който се беше изтегнал на дивана без сако, с преплетени зад тила пръсти и вдигнати над челото очила, се провикна приветствено:

– Я-я-я, кой си е дошъл вкъщи! Какво приятно съвпадение. Познаваш Събина, нали, Йовче? Можеш да ни поздравиш. Спечелихме трудно дело. Отбихме се за едни документи...

– Наистина съвпадение – успя да изрече Йова, – а аз идвам да си взема нещо забравено. – Тя усети, че котето става неспокойно в ръцете ù. Беше надушило съблазнителната миризма на месните деликатеси, нарязани на тънко в чинията. Пусна го на пода и попита като любезна домакиня: – Ще пиете ли кафе?

– О, да, с удоволствие! – залепи усмивка върху лицето си Събина и дрънна многобройните сребърни гривни по китките си. Тя се беше съвзела от изненадата и дори си позволи да критикува: – Пускате котките вътре. Това не е ли опасно? Толкова зарази разнасят – и тя погледна гнусливо Рижко, който се мъчеше по някакъв начин да достигне чинията.

– Нашите котки не сеят зарази – произнесе се в тяхна защита адвокатът и подаде парченце луканка на котенцето. Въпреки невръстната си възраст и липсата на опит, то го улови още във въздуха. – Виждаш ли го тоя хубавец, с белите терлици? Изкъпан е и е обезпаразитен. Получил си е всичко, което му се полага от ветеринарна гледна точка. Децата са луднали по него, а за жена ми – да не говорим. Ако ù разреша, ще го вземе и в кревата.

Йова не чу какво откоментира Събина, видя само как презрително изкриви устни и се отдръпна от гальовната животинка сякаш беше кръвожаден тигър, наострил зъби да я разкъса.

След кафето излязоха едновременно от къщата и Халачев демонстративно размаха папката, в която трябваше да са „документите”. По пътя и вече зад бюрото Йова не престана да си задава въпроса, дали и друг път са се отбивали по някакъв повод по време на обедната почивка. Ако се съди по вида „неглиже” на Венелин, доста преди идването ù бяха заседнали в хола. А и той изглежда я чувстваше твърде близка, щом си бе полегнал така нехайно и свойски. В смущението си не обърна внимание дали не са полели успеха на „трудното дело”. Като че ли имаше някакви чаши на масата. Скоро работата я погълна и тя изтръска от съзнанието си необичайната гледка, но изражението ù остана сериозно.

 В нея от години е влюбен химикът Петко Янев, началник на лабораторията, вдовец, който при катастрофа губи жена си и нероденото им дете. Набедил се за виновен той се отписва от живота и единствено любовта към Йова го държи на повърхността. След като разбира за труса в семейството на любимата жена, той тайно се надява да бъде с нея в остатъка от живота си, но това не се случва. Тя е праволинеен човек, със силно чувство за отговорност, който не желае да се разплаща със същата монета, и същевременно да заблуждава колегата, който цени. Деликатно му поднася своя отказ. Личните й неудачи не пречат на плановете й да промени света и да го направи малко по-добър.

Наред с всичко друго, тя има интерес към паранормалните явления и е „веща” в много отношения, включително съновидения и съногадания. Тя „разяснява” нещата, които се случват със свръхсензитивната й приятелка, която по думите й е „облагодетелствана” да надникне зад завесата на отвъдното и да види онова, което другите не биха могли.

 Илия Статков, Шефа, както всички го наричат има друга цел. След сребърното отличие на Винария – Пловдив, той се стреми произведеното от тях вино да покори света. Да завоюва световните пазари и да възвърне старата ни слава на отлични винопроизводители. Той и микробиоложката Лидия са хората, които се откриват след дълги години съвместна работа. Тя е вдовица, а той заклет стар ерген и върл скептик, със закостенели схващания. Влиза в чести спорове с Йова на тема - парапсихология. Липсващият син ги чака в един от домовете за деца лишени от родителска грижа. Това е тригодишното сираче, за което събират пари, за спешна животоспасяваща операция. Малкият ощастливява двамата влюбени и получава най-доброто, което може да получи едно дете.


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)